Imagining of Literature

Сиела, 2018   Дълго отлагах прочитането на „Когато капят кестените“ заради преувеличените определения „модерна класика“, които съпътстваха книгата с издаването ѝ. Но понеже не съдя нито една книга по корицата, се захванах и с тази. Очевидно авторът (за когото, признавам си, не знам нищо) е повлиян от силната литературна традиция, не само българска, но и световна и за това свидетелстват пластовете на „литературни“ наслагвания в романа. Имаме вплитане на различни техники на разказване, две исторически линии на случване, подстъпи към други романи и други светове – сънят, смъртта, лудостта, страданието. В крайна сметка романът не оставя чувство за модерна класика след като последните петдесетина страници мъчат читателя a la „Престъпление и наказание“. Въобще причинно-следствената връзка между събитията, там, където тя трябва да съществува, вместо да се губи в магически реализъм, е хлабава, когато трябва да се обясни най-значещият акт на Никола – убийството на Тасев. Ако Никола пише

Хермес, 2017 Реших да пиша за книгата „Бабо, разкажи ми спомен“, защото е от онзи тип четива, които провокират лична реакция. За мен „историите от махала Небесна“ са близки, не защото са ми се случили, но защото създават атмосфера близка до моето детство. А детството е онова вълшебно време, когато всичко ни се струва чудесно и изпълнено с магичност, именно защото можем да усетим ласката на бабината ръка, която ни предава своята мъдрост за света. Историята се развива в рамките на етнографско проучване за вярванията на старите българи (което доста оптимистично е получило добро финансиране), ала всъщност е разказ за преживяванията на една млада жена, която преоткрива своя „корен“, сродявайки се духовно с бездетната баба Жива. Така в записи на песни, стари рецепти и обичаи, жената постепенно навлиза в животоусещането на старците от махала Небесна, всеки от които къта някакво знание за „автентичното“ българско. През разкази за шевици и прародители, за символиката на хорото и мъжкото и ж

ИК „Жанет 45“, 2020г. Новата книга на Георги Господинов дойде в най-подходящия личен, а и социален момент. Много от нас преживяват времето на пандемия като компенсират изолация с пътувания в спомените – за онази лятна почивка миналата година, за градската разходка през есента, за излетите в планината и т.н. Всички ние, затворени по домовете си, се впуснахме в миналото като убежище, където отново можем да изживеем щастливите мигове от живота си. Но книгата на Господинов не проиграва само възможността да пътуваме през страниците на книгите към онези места или времена, които никога не са били наши или пък които чувстваме изконно наши, но отдавна загубени. „Времеубежище“ гради (анти)утопичната възможност за целенасочено, повсеместно връщане назад – към младостта, към носталгията на миналото, което неизменно е идеализирано от гледище на настоящето. Защо? Защото това е отчаян жест срещу носталгията, борба срещу времето, което ни обрича на старост, забрава и изчезване. Този копнеж по връщ

Изд. „Захарий Стоянов“ Изследването на холандския учен Йохан Хьойзинха се отличава с богата ерудиция, интересна теза и множество аргументи, които свързват играта в лингвистичен и онтологичен план с правенето на култура. В теоретичната рамка на изследването освен, че се проследява как играта и импулсите за игра са в основата на редица културни практики, изследователят успява изключително занимателно да представи различни цивилизационни феномени като облеклото или спорта в релация със своята теория за играта като пораждаща култура. Логично изследването преминава през бихевиористични постановки, намесва и биологичното, за да покаже, че подходът към играта не е същия при хората и животните. Следващата стъпка е да се разгледат различните „игри“ и игрови механизми и как практиката на играта водят до сформирането на култура. Изследвани са древни цивилизации от целия свят – Индия, Китай, Япония, Африка и Америка, за да се подкрепи с аргументи тезата, че игра може да се открие

Сиела, 2019 „Поразените“ от Теодора Димова е роман, който остава в съзнанието на четящия, дори когато той още чете текста. Малка по обем, но особено въздействаща, книгата си поставя за задача да разкаже, чрез говоренето да сътвори и съхрани памет за събития, които ни се струват толкова фантастични все едно са фикция. Това преплитане на историческо и фикционално до голяма степен напомня, а и участва в историчния дискурс на 20 век, където историята се мисли не като големия събитиен разказ, а като множество от разкази, репортажи, лични изповеди и спомени, които съставят корпуса на историята. „Поразените“ съдържа няколко истории, все женски гласове, които говорят за загубата на съпрузи и бащи, за белезите върху паметта и живота, които тези загуби оставят. Всеки разказ е дълбоко личен, емоционален, дълбинно изповеден, но и свидетелски. Споменът остава в обръщението към любимия, в завета към децата, в наследяването на знанието, което идва от поколението на бабите. Това, което свър

Колибри, 2017 „Земя на сенки“ се вписва в творчеството на Елизабет Костова и до голяма степен „прилича“ на другите й романи – загадъчна история, която се разплита брънка по брънка в изпълнен с обрати път на разкриване. Има го „екшъна“, мистерията, „специалистът“, който единствен може да достигне до сърцевината на загадката. Още от „Историкът“ прави впечатление усърдието на авторката да подрежда и проучва материала си, да са създаде интригуващ сюжет. „Земя на сенки“ ни пренася на българска територия, където една скърбяща и уязвима чужденка е ненадейно въвлечена в странната история на урна с тленни останки. За неин голям късмет тя попада на таксиметров шофьор-поет, който освен че е спечелил национална награда за творбите си, се оказва и бивш инспектор. Двамата тръгват на опасно пътешествие през гори, планини и море, за да върнат мистериозния предмет, който крие повече тайни, отколкото предполагат. Приключението им продължава близо седмица, но те устояват на предизвикателст

Факел Експрес, 2018 За тази книга на Елена Алексиева научих от ЛВ и след това в полезрението ми остана скандала, разразил се покрай награждаването в конкурса „13 века България“ – 2019. Тези дни (както на всички нас) ми се отдаде случай да я прочета. Разбираемо е защо масовият читател не е привлечен от книгата и защо други романи (сантиментално-холивудски посредствени) са предпочитани. „Свети Вълк“ се чете трудно, но веднъж навлязъл из дебрите му, читателят не може да спре да следва редуването на тъмнината и светлината, на горе и долу, на тук и там. Книгата на Елена Алексиева е срещата с Другия – странника, чужденеца, чудака, лудия. Тя е калейдоскоп от извървяване на пътища. Романът е разделен на три части, като всяка глава носи различно заглавие. Едва третата част повтаря заглавието на творбата. Във всяка една от частите виждаме един човек с много имена, но безименен (едва в края героят е наречен и с това разпознат). Този пътник, който пътува без ясна цел и посока, просто

„Обсидиан“, 2019, прев. Надя Баева Романът на Алва Вандербилт е образцов за жанра биографични и исторически романи. Терез Ан Фаулър опитно развежда читателите си в Ню Йорк и Европа през 19 век, претворявайки картината на порядките, вълнуващи висшето общество през този период. На пръв поглед историята за брак по сметка е твърде познат сюжет, но настойчивостта, с която героинята успява да направи от уредения си брак нещо като своеобразна кариера, е впечатляваща. Когато Алва Смит, дъщеря на обеднял плантатор и амбициозна майка с афинитет към титлите, остава единственият шанс за спасение на семейството си, тя не се поколебава да изпълни дълга си. Семейство Вандербилт са изключително богати, ала вратите към висшето общество са затворени за тях. Привличайки Алва към семейството си, те се надяват, че това ще им помогне да се наредят сред каймака на Ню Йорк. Алва, от друга страна, мечтае за охолство и добри шансове за сестрите, а после и за децата си. Методично и с усилие, тя ус

"Колибри", 2015 Като човек, който следи какво излиза на пазара и чете отзиви за книгите (доколкото е възможно с уклон към български автори), знаех за появата на „Гръцко кафе“, но така и не бях посегнала към нея. След едно изненадващо гостуване у свекърва ми обаче забелязах изданието в библиотеката ѝ и го заех. Тя също препоръча четивото като ми каза, че харесва „женски книги“. По принцип съм скептична към точно такава литература (не че като малка не четях всички любовни романи на „Бард“ в библиотеката на майка ми), но се опитвам да бъда и непредубедена към книгите, към които посягам („Живот в скалите“ беше голямо „прехвалено“ разочарование). Конкретно за романа „Гръцко кафе“ – разказването в него е изповедно, ориентирано от майката към детето ѝ, като целта на изграждането „история в история“ на повествованието е да съгради модел от предшественици, който детето да познава в процеса на опознаване на себе си. Миналото се преплита с настоящето, подплътявайки го с драмати