Imagining of Literature

Сиела, 2019 „Поразените“ от Теодора Димова е роман, който остава в съзнанието на четящия, дори когато той още чете текста. Малка по обем, но особено въздействаща, книгата си поставя за задача да разкаже, чрез говоренето да сътвори и съхрани памет за събития, които ни се струват толкова фантастични все едно са фикция. Това преплитане на историческо и фикционално до голяма степен напомня, а и участва в историчния дискурс на 20 век, където историята се мисли не като големия събитиен разказ, а като множество от разкази, репортажи, лични изповеди и спомени, които съставят корпуса на историята. „Поразените“ съдържа няколко истории, все женски гласове, които говорят за загубата на съпрузи и бащи, за белезите върху паметта и живота, които тези загуби оставят. Всеки разказ е дълбоко личен, емоционален, дълбинно изповеден, но и свидетелски. Споменът остава в обръщението към любимия, в завета към децата, в наследяването на знанието, което идва от поколението на бабите. Това, което свър

Колибри, 2017 „Земя на сенки“ се вписва в творчеството на Елизабет Костова и до голяма степен „прилича“ на другите й романи – загадъчна история, която се разплита брънка по брънка в изпълнен с обрати път на разкриване. Има го „екшъна“, мистерията, „специалистът“, който единствен може да достигне до сърцевината на загадката. Още от „Историкът“ прави впечатление усърдието на авторката да подрежда и проучва материала си, да са създаде интригуващ сюжет. „Земя на сенки“ ни пренася на българска територия, където една скърбяща и уязвима чужденка е ненадейно въвлечена в странната история на урна с тленни останки. За неин голям късмет тя попада на таксиметров шофьор-поет, който освен че е спечелил национална награда за творбите си, се оказва и бивш инспектор. Двамата тръгват на опасно пътешествие през гори, планини и море, за да върнат мистериозния предмет, който крие повече тайни, отколкото предполагат. Приключението им продължава близо седмица, но те устояват на предизвикателст

Факел Експрес, 2018 За тази книга на Елена Алексиева научих от ЛВ и след това в полезрението ми остана скандала, разразил се покрай награждаването в конкурса „13 века България“ – 2019. Тези дни (както на всички нас) ми се отдаде случай да я прочета. Разбираемо е защо масовият читател не е привлечен от книгата и защо други романи (сантиментално-холивудски посредствени) са предпочитани. „Свети Вълк“ се чете трудно, но веднъж навлязъл из дебрите му, читателят не може да спре да следва редуването на тъмнината и светлината, на горе и долу, на тук и там. Книгата на Елена Алексиева е срещата с Другия – странника, чужденеца, чудака, лудия. Тя е калейдоскоп от извървяване на пътища. Романът е разделен на три части, като всяка глава носи различно заглавие. Едва третата част повтаря заглавието на творбата. Във всяка една от частите виждаме един човек с много имена, но безименен (едва в края героят е наречен и с това разпознат). Този пътник, който пътува без ясна цел и посока, просто

„Обсидиан“, 2019, прев. Надя Баева Романът на Алва Вандербилт е образцов за жанра биографични и исторически романи. Терез Ан Фаулър опитно развежда читателите си в Ню Йорк и Европа през 19 век, претворявайки картината на порядките, вълнуващи висшето общество през този период. На пръв поглед историята за брак по сметка е твърде познат сюжет, но настойчивостта, с която героинята успява да направи от уредения си брак нещо като своеобразна кариера, е впечатляваща. Когато Алва Смит, дъщеря на обеднял плантатор и амбициозна майка с афинитет към титлите, остава единственият шанс за спасение на семейството си, тя не се поколебава да изпълни дълга си. Семейство Вандербилт са изключително богати, ала вратите към висшето общество са затворени за тях. Привличайки Алва към семейството си, те се надяват, че това ще им помогне да се наредят сред каймака на Ню Йорк. Алва, от друга страна, мечтае за охолство и добри шансове за сестрите, а после и за децата си. Методично и с усилие, тя ус

"Колибри", 2015 Като човек, който следи какво излиза на пазара и чете отзиви за книгите (доколкото е възможно с уклон към български автори), знаех за появата на „Гръцко кафе“, но така и не бях посегнала към нея. След едно изненадващо гостуване у свекърва ми обаче забелязах изданието в библиотеката ѝ и го заех. Тя също препоръча четивото като ми каза, че харесва „женски книги“. По принцип съм скептична към точно такава литература (не че като малка не четях всички любовни романи на „Бард“ в библиотеката на майка ми), но се опитвам да бъда и непредубедена към книгите, към които посягам („Живот в скалите“ беше голямо „прехвалено“ разочарование). Конкретно за романа „Гръцко кафе“ – разказването в него е изповедно, ориентирано от майката към детето ѝ, като целта на изграждането „история в история“ на повествованието е да съгради модел от предшественици, който детето да познава в процеса на опознаване на себе си. Миналото се преплита с настоящето, подплътявайки го с драмати