„Времеубежище“, Георги Господинов

ИК „Жанет 45“, 2020г.

Новата книга на Георги Господинов дойде в най-подходящия личен, а и социален момент. Много от нас преживяват времето на пандемия като компенсират изолация с пътувания в спомените – за онази лятна почивка миналата година, за градската разходка през есента, за излетите в планината и т.н. Всички ние, затворени по домовете си, се впуснахме в миналото като убежище, където отново можем да изживеем щастливите мигове от живота си.

Но книгата на Господинов не проиграва само възможността да пътуваме през страниците на книгите към онези места или времена, които никога не са били наши или пък които чувстваме изконно наши, но отдавна загубени. „Времеубежище“ гради (анти)утопичната възможност за целенасочено, повсеместно връщане назад – към младостта, към носталгията на миналото, което неизменно е идеализирано от гледище на настоящето. Защо? Защото това е отчаян жест срещу носталгията, борба срещу времето, което ни обрича на старост, забрава и изчезване. Този копнеж по връщане на миналото, с всички атрибути, с които то ни е познато и свидно, е копнеж по връщане към изначалното – към утробата, защото е и начин да рестартираме живота си.

„Времеубежище“ умело „играе“ с различните пластове време и също така прецизно оголва като несъстоятелно клишето за „общото бъдеще“. То е непостижимо, именно защото миналото не може да бъде общо – различията са твърде много и твърде осезаеми. Митът за обединена Европа се разпада на всеки от ъглите в лабиринта на миналото.

Господинов за пореден път разказва за кризите в човешкото, за тъгите у човека. В този смисъл новият му роман е и „стар“ роман, защото се вписва в звученето на останалите му произведения. Въпреки това на читателя отново му се налага да преживее „случването“ на книгата, а и да стане част от „случващото се“. Никой не може да чете „Времеубежище“ от дистанция, защото убежищата вътре са и наши убежища. Човек винаги живее в миналото, защото има съзнание за себе си и личността си чрез познанието от опита, от преживяното, от онова, което вече е било.  

„Времеубежище“ се чете на един дъх, макар че след това остава в съзнанието с дни. Нужно е време, за да се осмислят капаните на времето, а и както другаде, този текст на Господинов отново разколебава самата идея за време. Убежище ли е времето или всъщност е лъже-убежище?

https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova