Пропускане към основното съдържание

„Времеубежище“, Георги Господинов


ИК „Жанет 45“, 2020г.

Новата книга на Георги Господинов дойде в най-подходящия личен, а и социален момент. Много от нас преживяват времето на пандемия като компенсират изолация с пътувания в спомените – за онази лятна почивка миналата година, за градската разходка през есента, за излетите в планината и т.н. Всички ние, затворени по домовете си, се впуснахме в миналото като убежище, където отново можем да изживеем щастливите мигове от живота си.

Но книгата на Господинов не проиграва само възможността да пътуваме през страниците на книгите към онези места или времена, които никога не са били наши или пък които чувстваме изконно наши, но отдавна загубени. „Времеубежище“ гради (анти)утопичната възможност за целенасочено, повсеместно връщане назад – към младостта, към носталгията на миналото, което неизменно е идеализирано от гледище на настоящето. Защо? Защото това е отчаян жест срещу носталгията, борба срещу времето, което ни обрича на старост, забрава и изчезване. Този копнеж по връщане на миналото, с всички атрибути, с които то ни е познато и свидно, е копнеж по връщане към изначалното – към утробата, защото е и начин да рестартираме живота си.

„Времеубежище“ умело „играе“ с различните пластове време и също така прецизно оголва като несъстоятелно клишето за „общото бъдеще“. То е непостижимо, именно защото миналото не може да бъде общо – различията са твърде много и твърде осезаеми. Митът за обединена Европа се разпада на всеки от ъглите в лабиринта на миналото.

Господинов за пореден път разказва за кризите в човешкото, за тъгите у човека. В този смисъл новият му роман е и „стар“ роман, защото се вписва в звученето на останалите му произведения. Въпреки това на читателя отново му се налага да преживее „случването“ на книгата, а и да стане част от „случващото се“. Никой не може да чете „Времеубежище“ от дистанция, защото убежищата вътре са и наши убежища. Човек винаги живее в миналото, защото има съзнание за себе си и личността си чрез познанието от опита, от преживяното, от онова, което вече е било.  

„Времеубежище“ се чете на един дъх, макар че след това остава в съзнанието с дни. Нужно е време, за да се осмислят капаните на времето, а и както другаде, този текст на Господинов отново разколебава самата идея за време. Убежище ли е времето или всъщност е лъже-убежище?

https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova

Коментари

Популярни публикации от този блог

Social expectations and individual anxieties concerning sex and sexual stereotypes in Ian McEwan’s On Chesil Beach

I.                   Introduction Unlike Atonement , where at the very beginning the reader encounters an epigraph from Jane Austin that more or less pre-supposes intertextual clues for further reading, On Chesil Beach does not offer such accommodating leading first steps into its highly condensed narrative. Preoccupied with a single event that provides multivalent analyzing points, the dramatic intensity of the whole book is encoded in that condensed way of telling. 

История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева

История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева “Палачът груб, до лакти в кръв, не е ли чиновникът с червени ръкавели, който историята пише? Вечно с работа зает.” К . Кадийски. “Площадът на Бастилията ” Аристотел говори за разказа като m y thos . Митът , с генеративните си способности да създава и обяснява света, се родее както с литературата, така и с историята. Но разказът също може да бъде мит, както вторичният мит е литературна фикция и както писането на историята превръща нейни участъци в митологични. Опълченците на Шипка е “правене” на литературен мит, оповаващ се на ars memoriae ( лат. - изкуството на паметта) . Няма да е пресилено, дори да сведем иносказателното патетично внушение на Вазовия цикъл до изповедното Августиново възклицание: “Велика е силата на паметта!”. И за да не се отдалечаваме прекалено - Батак, като частен случай, който като синекдоха може да се отнесе към цялото Априлско въстание, е типичен пример за историческо събитие, превърнало се

Амелия Личева, „Потребност от рециклиране“, София: „Лексикон“, 2021

Срещата ми със стихосбирката на Амелия Личева дойде в момент, когато емоционалното взима преимущество пред рационалното. Това лично говорене рамкира и цялостното ми възприемане на сборника – субективно, сетивно, изпълнено с емоции. Но не е ли ролята на лириката именно такава – да споделя усещания, впечатления, които впрягат езика в неговата ювелирност, за да повлекат читателя в центробежната си сила? В този смисъл аз съм твърде изкушен читател – освен по дирите на породената емоция, аз търся и скритите препратки, забуленият смисъл, имплицитното. А „Потребност от рециклиране“ е една амалгама (тази звучна дума се появява в две стихотворения) от опит, от спомняния, от гласове. Самата вътрешна структура на книгата задава основните смислови „горещи точки“ на тази ерудирана поезия. Въпреки това една не пресекваща нишка (като тази на Ариадна) пронизва целостта на стихосбирката – това е кръстопътят между вчера и днес, между памет и бъдеще, между бъдно и отминало, между любов и загуба, между