Пропускане към основното съдържание

„Земя на сенки“ – Елизабет Костова

Изображение
От RalitsaL
Колибри, 2017

„Земя на сенки“ се вписва в творчеството на Елизабет Костова и до голяма степен „прилича“ на другите й романи – загадъчна история, която се разплита брънка по брънка в изпълнен с обрати път на разкриване. Има го „екшъна“, мистерията, „специалистът“, който единствен може да достигне до сърцевината на загадката.

Още от „Историкът“ прави впечатление усърдието на авторката да подрежда и проучва материала си, да са създаде интригуващ сюжет. „Земя на сенки“ ни пренася на българска територия, където една скърбяща и уязвима чужденка е ненадейно въвлечена в странната история на урна с тленни останки. За неин голям късмет тя попада на таксиметров шофьор-поет, който освен че е спечелил национална награда за творбите си, се оказва и бивш инспектор. Двамата тръгват на опасно пътешествие през гори, планини и море, за да върнат мистериозния предмет, който крие повече тайни, отколкото предполагат.

Приключението им продължава близо седмица, но те устояват на предизвикателствата и между тях се заражда искрено приятелство. В лицето на Боби-Аспарух Александра припознава загубения си брат и успява да се излекува от чувството си за вина.

Макар и увлекателна, историята е твърде шаблонна, с недостоверни герои и твърде неправдоподобни връзки. Въпреки обема на романа грижливо са обяснени всички дребни части от сюжета и нищо не е оставено на случайността, но именно заради това достоверността на историята още повече страда. Въвеждането на герои, които служат само, за да продължат наратива с разказа си също е някак преиграно. Те са натоварени и с друга функция – да покажат лицето на България и да въздействат на възприятията на другоземката, някак да я приобщят и направят по-малко чужда и повече своя.


Подозирам, че почитателите на Елизабет Костова са останали разочаровани от „Земя на сенки“, българския роман на писателката. При все това книгата е добро четиво за онези дни, които тъй или иначе трябва да прекараме вкъщи, защото ни повежда по пътищата на страната и на места, които едва ли бихме избрали да посетим на първо време. 

https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova
Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Social expectations and individual anxieties concerning sex and sexual stereotypes in Ian McEwan’s On Chesil Beach

От RalitsaL
I.                   Introduction Unlike Atonement , where at the very beginning the reader encounters an epigraph from Jane Austin that more or less pre-supposes intertextual clues for further reading, On Chesil Beach does not offer such accommodating leading first steps into its highly condensed narrative. Preoccupied with a single event that provides multivalent analyzing points, the dramatic intensity of the whole book is encoded in that condensed way of telling. 
Публикуване на коментар
Прочетете още

История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева

От RalitsaL
История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева “Палачът груб, до лакти в кръв, не е ли чиновникът с червени ръкавели, който историята пише? Вечно с работа зает.” К . Кадийски. “Площадът на Бастилията ” Аристотел говори за разказа като m y thos . Митът , с генеративните си способности да създава и обяснява света, се родее както с литературата, така и с историята. Но разказът също може да бъде мит, както вторичният мит е литературна фикция и както писането на историята превръща нейни участъци в митологични. Опълченците на Шипка е “правене” на литературен мит, оповаващ се на ars memoriae ( лат. - изкуството на паметта) . Няма да е пресилено, дори да сведем иносказателното патетично внушение на Вазовия цикъл до изповедното Августиново възклицание: “Велика е силата на паметта!”. И за да не се отдалечаваме прекалено - Батак, като частен случай, който като синекдоха може да се отнесе към цялото Априлско въстание, е типичен пример за историческо събитие, превърнало се
Публикуване на коментар
Прочетете още

Амелия Личева, „Потребност от рециклиране“, София: „Лексикон“, 2021

От RalitsaL
Срещата ми със стихосбирката на Амелия Личева дойде в момент, когато емоционалното взима преимущество пред рационалното. Това лично говорене рамкира и цялостното ми възприемане на сборника – субективно, сетивно, изпълнено с емоции. Но не е ли ролята на лириката именно такава – да споделя усещания, впечатления, които впрягат езика в неговата ювелирност, за да повлекат читателя в центробежната си сила? В този смисъл аз съм твърде изкушен читател – освен по дирите на породената емоция, аз търся и скритите препратки, забуленият смисъл, имплицитното. А „Потребност от рециклиране“ е една амалгама (тази звучна дума се появява в две стихотворения) от опит, от спомняния, от гласове. Самата вътрешна структура на книгата задава основните смислови „горещи точки“ на тази ерудирана поезия. Въпреки това една не пресекваща нишка (като тази на Ариадна) пронизва целостта на стихосбирката – това е кръстопътят между вчера и днес, между памет и бъдеще, между бъдно и отминало, между любов и загуба, между
Публикуване на коментар
Прочетете още