„Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов

Сиела, 2018

 

Дълго отлагах прочитането на „Когато капят кестените“ заради преувеличените определения „модерна класика“, които съпътстваха книгата с издаването ѝ. Но понеже не съдя нито една книга по корицата, се захванах и с тази.

Очевидно авторът (за когото, признавам си, не знам нищо) е повлиян от силната литературна традиция, не само българска, но и световна и за това свидетелстват пластовете на „литературни“ наслагвания в романа. Имаме вплитане на различни техники на разказване, две исторически линии на случване, подстъпи към други романи и други светове – сънят, смъртта, лудостта, страданието.

В крайна сметка романът не оставя чувство за модерна класика след като последните петдесетина страници мъчат читателя a la „Престъпление и наказание“. Въобще причинно-следствената връзка между събитията, там, където тя трябва да съществува, вместо да се губи в магически реализъм, е хлабава, когато трябва да се обясни най-значещият акт на Никола – убийството на Тасев. Ако Никола пише роман за баща си в романа на Коспартов, то ни веднъж никой от героите, запознати с вината на Тасев, не я разказва на Никола. Тогава откъде той научава, за да отмъсти?

Опитът на романиста да покаже своите герои като марионетки, бива слабо подплътен от факта, че техните действия не винаги са смислени в хода на романа. Симеон Димитров става агент на ДС, за да донася на Тасев за Никола, но в следващия момент е произведен в милионер на прехода. Въобще „направата“ на романа е много механична, много явна. Дори писането на роман в романа е по-скоро казано с повтарянето на последното изречение, отколкото показано в случването му.

Романовото действие се гради върху историята на Димо Костурков и репресиите с идването на комунистическия режим. Но тази история е подобна на други, които са разказани по-добре – да вземем една Теодора Димова и „Поразените“, който беше отличен с „13 века България“. Което ще рече, че само потресаващата история не е гарант за успех, а как бива разказана тя.

В „Когато капят кестените“ меланхоличното повторение на все същия рефрен за сближаване и приемственост между баща и син – Париж, когато капят кестените, в един момент втръсва на читателя, който е разбрал и символната и явната връзка на фразата и да, подсетен е, че чете точно този роман, точно в този момент. Алитерацията също спомага за „успеха“ на заглавието.

За съжаление при мен този успех не сработи. Не бих препоръчала книгата. Пиша това ревю, само за да я „изчистя от системата си“ и да се захвана със следващата книга.

 

https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova