Факел Експрес, 2018
За тази книга на Елена Алексиева научих от ЛВ и след
това в полезрението ми остана скандала, разразил се покрай награждаването в
конкурса „13 века България“ – 2019. Тези дни (както на всички нас) ми се отдаде
случай да я прочета.
Разбираемо е защо масовият читател не е привлечен от
книгата и защо други романи (сантиментално-холивудски посредствени) са
предпочитани. „Свети Вълк“ се чете трудно, но веднъж навлязъл из дебрите му,
читателят не може да спре да следва редуването на тъмнината и светлината, на
горе и долу, на тук и там. Книгата на Елена Алексиева е срещата с Другия –
странника, чужденеца, чудака, лудия. Тя е калейдоскоп от извървяване на пътища.
Романът е разделен на три части, като всяка глава носи
различно заглавие. Едва третата част повтаря заглавието на творбата. Във всяка
една от частите виждаме един човек с много имена, но безименен (едва в края героят
е наречен и с това разпознат). Този пътник, който пътува без ясна цел и посока,
просто оставяйки се на житейския път да го води, повлича след себе си други
хора и случки, които се вплитат в кълбо от случайни и неслучайни събития и
срещи.
Романът е разказ за (себе)познаването, за откриването
на човека, за приемането на различния и за избора да открием себе си. В същото
време е много алегорична история за един местен „спасител“, който със словото
на луд пророк може да повлияе на съдбите на няколко човека, които поемат по посочения път и без да съзнават стават негови последователи. Той тръгва отдолу, от мрака
на мините, от тъмната утроба на нощта и земята, за да се изкачи горе, където
слънцето с огнена мощ проповядва. Този човек спасява не само хора, но и
животни, защото чувства всички еднакво близки и родствени.
В този калейдоскоп от чудатости външното е само фон,
на който се проектира вътрешното „случване“, изживяванията на героите. Филмът в
техните глави е много по-плътен и наситен, детайлно разказан и разигран. Навън се
случват апокалиптични бури, за да може заблуденият да намери пътя, тривиални
срещи, лов на вълци, любови и раздели. Затова е и толкова трудно да се
преразкаже какво се случва в романа, защото случването е не биографията на
героите, а тяхното битуване.
Финалът на романа е оптимистичен, всеки накрая е
намерил своето място по силата на предсказаното и предначертаното, а новият
живот буквално и метафорично набъбва, за да донесе надеждата.
Редно е да се отбележат някои негативи (къде
субективно-обусловени, къде не) – в метафорично-алегоричен план понякога се
постига една прекаленост, изопаченост, абсурдност, която замъглява основната
тема за премахването на различието и отстояването на човешкото в неговата творческа същност. Писането в романа ми напомня на Павел Вежинов с
категоричността на авторовата позиция по моралната ос на написаното, а всеки
ексцес рано или късно се превръща в пародия на себе си.
Коментари
Публикуване на коментар