Пропускане към основното съдържание

Гръцко – то кафе на Катерина Хапсали

"Колибри", 2015

Като човек, който следи какво излиза на пазара и чете отзиви за книгите (доколкото е възможно с уклон към български автори), знаех за появата на „Гръцко кафе“, но така и не бях посегнала към нея. След едно изненадващо гостуване у свекърва ми обаче забелязах изданието в библиотеката ѝ и го заех. Тя също препоръча четивото като ми каза, че харесва „женски книги“. По принцип съм скептична към точно такава литература (не че като малка не четях всички любовни романи на „Бард“ в библиотеката на майка ми), но се опитвам да бъда и непредубедена към книгите, към които посягам („Живот в скалите“ беше голямо „прехвалено“ разочарование).
Конкретно за романа „Гръцко кафе“ – разказването в него е изповедно, ориентирано от майката към детето ѝ, като целта на изграждането „история в история“ на повествованието е да съгради модел от предшественици, който детето да познава в процеса на опознаване на себе си. Миналото се преплита с настоящето, подплътявайки го с драматизъм, но и оптимизъм, който извира от вярата, че животът е низ от съдбовни решения, които предначертават пътя на поколенията. Книгата е увлекателна и наистина „женското“ в нея се разкрива с търсенето на упование в силните жени, които са отстоявали щастието си. Повторението от Катерини подплътява това внушение.
Същевременно авторката, съвсем не имплицитно, се е постарала да изкара на преден план внушението за „еднаквостта“ на народите и хората на Балканите. Общите им съдби, общите порядки (които често имат сходни названия или етнически такива) се набиват в очи и се изтъкват, като въпреки различията, това, което изпъква, е общото. Така пъстрата народна черга се оказва изтъкана от една нишка.
Елементите на магически реализъм също са поднесени като „нашенски“, което в крайна сметка се оказва подходящо за наратива. Финалът е малко прибързан предвид сгъстеността на „сега“, но вписващ се в общото звучене на книгата. В крайна сметка истинската история е тази на миналото, която неизбежно е втъкана в настоящето.
„Гръцко кафе“ не е шедьовър, но определено може да се нареди до станали изключително популярни „женски книги“. От страниците ѝ дъхат различни аромати, а какво по-хубаво от това да „вкусим“ приятно четиво с гъстото си кафе сутрин?

https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova

Коментари

Популярни публикации от този блог

Social expectations and individual anxieties concerning sex and sexual stereotypes in Ian McEwan’s On Chesil Beach

I.                   Introduction Unlike Atonement , where at the very beginning the reader encounters an epigraph from Jane Austin that more or less pre-supposes intertextual clues for further reading, On Chesil Beach does not offer such accommodating leading first steps into its highly condensed narrative. Preoccupied with a single event that provides multivalent analyzing points, the dramatic intensity of the whole book is encoded in that condensed way of telling. 

История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева

История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева “Палачът груб, до лакти в кръв, не е ли чиновникът с червени ръкавели, който историята пише? Вечно с работа зает.” К . Кадийски. “Площадът на Бастилията ” Аристотел говори за разказа като m y thos . Митът , с генеративните си способности да създава и обяснява света, се родее както с литературата, така и с историята. Но разказът също може да бъде мит, както вторичният мит е литературна фикция и както писането на историята превръща нейни участъци в митологични. Опълченците на Шипка е “правене” на литературен мит, оповаващ се на ars memoriae ( лат. - изкуството на паметта) . Няма да е пресилено, дори да сведем иносказателното патетично внушение на Вазовия цикъл до изповедното Августиново възклицание: “Велика е силата на паметта!”. И за да не се отдалечаваме прекалено - Батак, като частен случай, който като синекдоха може да се отнесе към цялото Априлско въстание, е типичен пример за историческо събитие, превърнало се

Амелия Личева, „Потребност от рециклиране“, София: „Лексикон“, 2021

Срещата ми със стихосбирката на Амелия Личева дойде в момент, когато емоционалното взима преимущество пред рационалното. Това лично говорене рамкира и цялостното ми възприемане на сборника – субективно, сетивно, изпълнено с емоции. Но не е ли ролята на лириката именно такава – да споделя усещания, впечатления, които впрягат езика в неговата ювелирност, за да повлекат читателя в центробежната си сила? В този смисъл аз съм твърде изкушен читател – освен по дирите на породената емоция, аз търся и скритите препратки, забуленият смисъл, имплицитното. А „Потребност от рециклиране“ е една амалгама (тази звучна дума се появява в две стихотворения) от опит, от спомняния, от гласове. Самата вътрешна структура на книгата задава основните смислови „горещи точки“ на тази ерудирана поезия. Въпреки това една не пресекваща нишка (като тази на Ариадна) пронизва целостта на стихосбирката – това е кръстопътят между вчера и днес, между памет и бъдеще, между бъдно и отминало, между любов и загуба, между