Imagining of Literature

Габриел Гарсия Маркес Превод: Румен Стоянов Чела съм много книги, но тази е първата, която оставя впечатлението у мен, че първото и последното изречение са запомнящи се, издълбани във времето слова, които преповтаряни, имат почти тайнствена сила. Това впечатление се поражда и от търсената цикличност между началото и края, които затварят кръговото протичане на стоте години самота, в които семейство Буендия е обречено да живее и умре. Въобще цялото изложение натрапчиво вдъхва усещането за безвремие, за повторяемост, за тук и сега и нищо отвъд, за преплитането на време-пространството, където времето е случващо се и случващото се определя времето. Героите в романа, с безкрайно повтарящите се имена, се заместват един друг и правят нещата, които техните съименници са правили или пък нарочно се разбъркват [1] , за да объркат четящия и да го вмъкнат в съновидението – определението, което най-добре описва света в романа. Не случайно някои издания на романа включват родословно дър

  За творчеството на Теодора Димова ми е абсолютно неестествено да пиша с готови формули, под ограниченията на някакъв формат, да се придържам към стиловата нормираност на текста, който пиша, да се съобразявам с нагласата на прочита, която предполага интерпретативен текст. Не, съвсем необикновено ми се вижда да слагам творчеството на Теодора Димова в контекст или под традиционни похвати за прочит(ане). За него не мога да говоря с безпристрастието на изследовател, нито с наивитета на читател. Всъщност не съм съвсем убедена, че е редно да говоря за творчеството ѝ, но… Защо тогава нейните книги, нейният художествен свят, нейното разбиране за литература, нейното правене на литература? Отговорът за мен е очевиден. Защото прочитайки нейните текстове, за мен стана ясно, че ми е невъзможно да говоря за Друг. Би било много по-лесно да привеждам под линия безкрайни бележки на различни автори и изследователи и статии от периодични издания, където има синтезирани мъдрости и истини. Да тра

Всеки, който малко или много се интересува от история, бива привлечен от живи и плътни образи, които остават отпечатъка си в браздите на времето. Хиляди страници са изписани за енигматични исторически фигури и когато перото е добро, фикционалният образ е еднакво обаятелен с оригинала. Това предисловие цели да похвали начина, по който историческата линия в романа „Хавра“ на З. Карабашлиев разгръща пълнокръвните образи на Вяра Елегина и Джон Макгеан. Тяхната турбулентна история, разказана през интензивната им кореспонденция, е плътна, жива, въздействаща. Читателят живее с личната им, малка история на фона на големите исторически събития и съ-преживява болките и тъгите им. Безспорно качество на романа „Хавра“ е, че създава точно тези два образа, които живеят с идеи, които познават идеали, които обличат света в красиви думи, дори и да не описват лицеприятни неща. Ерудицията, любовта към четенето и споделянето на добитото знание в разговори с подходящи събеседници, както и силата

My first encounter with Rhys’s work was when I was a student and participated in a literary course where we watched movies based on some of the books to be discussed. This first visual comprehension of the story, which I must admit was executed brilliantly, gave me a taste of the original. I eagerly read it and though it picked my interest, it was completely overshadowed by my fascination with Angela Carter that started at the same time (Even though Carter has a loudly outspoken opinion on Rhys, I would not discuss her views here. She is not completely uninfluenced by her predecessor – in Carter’s prose there are obvious relations to Rhys’s interpretation of womanhood but I will leave that observation for another time).

      The foreword of the book states that it is “twice born” – once in English and once in Bulgarian. The reasons for this lay in the idea of the story itself: it mixes past and present in an inseparable amalgam of experience. Similarly to the author’s debut work, the novel in question is deeply nostalgic and seeks to establish the lost connection of family ties.

Съвсем инцидентно попаднах на книгата на Йоанна Батор, една напълно неизвестна за мен авторка. Странно е, че досега не съм попадала на нищо, написано от нея, като се има предвид, че сферата на академичен интерес на полякинята съвпада донякъде с моята. Батор е писала докторска дисертация, изследвайки историята на феминизма и ангажирайки теории и практики на постмодернизма. Може би тези научни опити намират израз в известното колажиране и фрагментиране на сюжета в книгата „Тъмно, почти нощ”, както и отявленото отношение на романа към детективската история и наслагването на пластове на разказване.

В навечерието на деня на жената, реших да споделя с вас няколко разсъждения и наблюдения, които с годините се натрупаха в съзнанието ми на жена. Много от моите близки и познати проявяваха и проявяват плашещо неразбиране за същността и идеята зад честването на осми март. Като млада жена често ми беше отказвано правото да празнувам празника на жената, защото повечето хора смятаха, че той е тъждествен с празник на майката. За съжаление, в представата на повечето българи жената има една водеща функция – тази на майката – и всички други безброй роли, които тя изпълнява са второстепенни.

       I have never read a book which describes a main character so different from myself and yet so similar. Quoted as an acute example of écriture feminine the author Virginia Zaharieva wrote a book well-equipped with all things “womanly” the way she lives and “survives” them. The novel “9 Rabbits” is a bricolage of poem fragments, story-telling, graphics, dreams, recollection and recipes. Cooking here has the same fundamental elements as it does in the writing of one Isabel Allende. The novel, if I have to specify a genre, is divided into two parts, which are told from the perspective of a  6-year-old Manda and 46-year-old Manda respectively.