Imagining of Literature

Първата атестация за качеството на тази книга с разкази от малко превежданата на български ирландска литература е преводачът в лицето на Димитър Камбуров. За запознатите с теоретичната му работа не оставя съмнение, че словото на писателката е предадено с много труд и прецизност, както е заявено и към самия предговор на изданието. Дванадесетте разказа в изданието на ICU , специално подбрани за българския читател в съвместната работа на автор и преводач [1] , несъмнено показват дарът на разказвача. Всеки текст представя интересен поглед „отвътре“ -  как се оцелява; какво значи да си жена в католическа страна, забраняваща абортите; какво е заниманието и отношението на литературни критици и писатели към литературата и т.н. Всеки читател би могъл да открие по нещо интригуващо във всяко едно от произведенията, включени в сборника. Наред със сюжетното разнообразие и „отрязъците“ от ирландското, с които ни Гуивна ни гощава, особено в първия разказ от значещото 12, произведенията ѝ ни

Скромен преводачески опит с едно стихотворение на любимия ми Робърт Фрост. Into My Own One of my wishes is that those dark trees, so old and firm they scarcely show the breeze, were not, as 'twere, the merest mask of gloom, But stretched away unto the edge of doom. I should not be withheld but that some day into their vastness I should steal away, Fearless of ever finding open land, or highway where the slow wheel pours the sand. I do not see why I should e'er turn back, Or those should not set forth upon my track To overtake me, who should miss me here And long to know if still I held them dear. They would not find me changed from him the knew-- Only more sure of all I though was true. Едно от моите желания това е - тъмните дървета, тез, които толкова устойчиви са, стари, че не допускат полъх и на бриз, да не бяха, както тъй е, с най-чистата придворна маска натъкмени, а да бяха разпрострели се надлъж, към Армагедона устремени. Не би трябвало

За книгата на Миленко Йергович „Орехови двори“ разбрах на една конференция на Факултета по славянски филологии към СУ. Заинтригува ме заглавието, което ми се стори поетично и отпращащо към приказно-вълшебното. Така книгата влезе в списъка ми за четене. Трябваше да минат няколко години обаче, за да успея да стигна до нея. Когато започнах да чета романа, ми се стори, че съм объркала книгата, защото началото не вещаеше романтичните нотки, подети от заглавието. Във финалите изречения всичко доби значение и смисълът се „окръгли“, т.е. Йергович е успял да направи това, за което много романисти си мечтаят: да разкаже една История, с всички разклоняващи се разкази, за да се върне в началната точка – а именно раждането. Струва ми се, че желанието да разкажеш раните на историята през дните на обикновените хора, които я изживяват, е балкански импулс, грандиозен и общ порив на родените на този противоречив полуостров, които се стремят да осъзнаят големите трагедии, белязали географската о

Уводни думи Когато едно произведение се смята за канонично и текстът му „се изтърка от употреба“ в учебните програми, възниква нуждата, желанието то да бъде погледнато от различен ъгъл или поне през друга призма на интерпретиране. Това „иначаване“ на текста цели да възбуди любопитството на учениците, да ги накара да „видят“ един текст, тъй като именно виждането се превърна в предпочитаната форма на възприятие у днешните ученици (и студенти). Изместването от текст към картина и пределното намаляване на обема на посланието, са само част от тенденциите, които литературата и говоренето за литература отчита в настоящето ни, което е все по-тясно определяно от ролята на технологиите. Адаптивността на преподавателя в новата образователна ситуация е поставена на изпитание повече от всякога. Възможно решение можем да търсим в преоткриване на стари техники и в комбинирането им, дори модифицирането им, така че да са от полза в класната стая и да имат ефект върху обучителния процес. Методите н

Историята или по-скоро историите, които се разплитат в Отивам си е възвратен глагол (ИК Жанет 45, превод от английски Бистра Андреева), са завладяващи, емоционални, човешки – с онази универсалност, която сплотява около болката. Всеки би намерил по нещо, което да припознае като свое в годините тъга и катарзисни заминавания и връщания, които се оплитат във вълнуващия наратив на тази книга. Отивам си е възвратен глагол разказва за едно семейство, което губи спойката си и единството, което ги държи заедно. Всеки един от членовете на фамилията остава сам в търсенето на идентичност и в опита си да преодолее болката от изоставянето и загубата на бащата. С нотка на носталгия по патриархалното, а може би в опит да се покажат негативните последствия от вкарването в предписани роли на поведение, Куеку Саи – бащата, умира спомняйки си своите провали и решението, което съсипва семейството и живота му. Децата му, всеки със своята болка от отчуждилия се баща, се опитва отчаяно да се впише, но