Imagining of Literature

Сиела, 2019 „Поразените“ от Теодора Димова е роман, който остава в съзнанието на четящия, дори когато той още чете текста. Малка по обем, но особено въздействаща, книгата си поставя за задача да разкаже, чрез говоренето да сътвори и съхрани памет за събития, които ни се струват толкова фантастични все едно са фикция. Това преплитане на историческо и фикционално до голяма степен напомня, а и участва в историчния дискурс на 20 век, където историята се мисли не като големия събитиен разказ, а като множество от разкази, репортажи, лични изповеди и спомени, които съставят корпуса на историята. „Поразените“ съдържа няколко истории, все женски гласове, които говорят за загубата на съпрузи и бащи, за белезите върху паметта и живота, които тези загуби оставят. Всеки разказ е дълбоко личен, емоционален, дълбинно изповеден, но и свидетелски. Споменът остава в обръщението към любимия, в завета към децата, в наследяването на знанието, което идва от поколението на бабите. Това, което свър...

Колибри, 2017 „Земя на сенки“ се вписва в творчеството на Елизабет Костова и до голяма степен „прилича“ на другите й романи – загадъчна история, която се разплита брънка по брънка в изпълнен с обрати път на разкриване. Има го „екшъна“, мистерията, „специалистът“, който единствен може да достигне до сърцевината на загадката. Още от „Историкът“ прави впечатление усърдието на авторката да подрежда и проучва материала си, да са създаде интригуващ сюжет. „Земя на сенки“ ни пренася на българска територия, където една скърбяща и уязвима чужденка е ненадейно въвлечена в странната история на урна с тленни останки. За неин голям късмет тя попада на таксиметров шофьор-поет, който освен че е спечелил национална награда за творбите си, се оказва и бивш инспектор. Двамата тръгват на опасно пътешествие през гори, планини и море, за да върнат мистериозния предмет, който крие повече тайни, отколкото предполагат. Приключението им продължава близо седмица, но те устояват на предизвикателст...

Факел Експрес, 2018 За тази книга на Елена Алексиева научих от ЛВ и след това в полезрението ми остана скандала, разразил се покрай награждаването в конкурса „13 века България“ – 2019. Тези дни (както на всички нас) ми се отдаде случай да я прочета. Разбираемо е защо масовият читател не е привлечен от книгата и защо други романи (сантиментално-холивудски посредствени) са предпочитани. „Свети Вълк“ се чете трудно, но веднъж навлязъл из дебрите му, читателят не може да спре да следва редуването на тъмнината и светлината, на горе и долу, на тук и там. Книгата на Елена Алексиева е срещата с Другия – странника, чужденеца, чудака, лудия. Тя е калейдоскоп от извървяване на пътища. Романът е разделен на три части, като всяка глава носи различно заглавие. Едва третата част повтаря заглавието на творбата. Във всяка една от частите виждаме един човек с много имена, но безименен (едва в края героят е наречен и с това разпознат). Този пътник, който пътува без ясна цел и посока, просто ...

„Обсидиан“, 2019, прев. Надя Баева Романът на Алва Вандербилт е образцов за жанра биографични и исторически романи. Терез Ан Фаулър опитно развежда читателите си в Ню Йорк и Европа през 19 век, претворявайки картината на порядките, вълнуващи висшето общество през този период. На пръв поглед историята за брак по сметка е твърде познат сюжет, но настойчивостта, с която героинята успява да направи от уредения си брак нещо като своеобразна кариера, е впечатляваща. Когато Алва Смит, дъщеря на обеднял плантатор и амбициозна майка с афинитет към титлите, остава единственият шанс за спасение на семейството си, тя не се поколебава да изпълни дълга си. Семейство Вандербилт са изключително богати, ала вратите към висшето общество са затворени за тях. Привличайки Алва към семейството си, те се надяват, че това ще им помогне да се наредят сред каймака на Ню Йорк. Алва, от друга страна, мечтае за охолство и добри шансове за сестрите, а после и за децата си. Методично и с усилие, тя ус...

"Колибри", 2015 Като човек, който следи какво излиза на пазара и чете отзиви за книгите (доколкото е възможно с уклон към български автори), знаех за появата на „Гръцко кафе“, но така и не бях посегнала към нея. След едно изненадващо гостуване у свекърва ми обаче забелязах изданието в библиотеката ѝ и го заех. Тя също препоръча четивото като ми каза, че харесва „женски книги“. По принцип съм скептична към точно такава литература (не че като малка не четях всички любовни романи на „Бард“ в библиотеката на майка ми), но се опитвам да бъда и непредубедена към книгите, към които посягам („Живот в скалите“ беше голямо „прехвалено“ разочарование). Конкретно за романа „Гръцко кафе“ – разказването в него е изповедно, ориентирано от майката към детето ѝ, като целта на изграждането „история в история“ на повествованието е да съгради модел от предшественици, който детето да познава в процеса на опознаване на себе си. Миналото се преплита с настоящето, подплътявайки го с драмати...

Първата атестация за качеството на тази книга с разкази от малко превежданата на български ирландска литература е преводачът в лицето на Димитър Камбуров. За запознатите с теоретичната му работа не оставя съмнение, че словото на писателката е предадено с много труд и прецизност, както е заявено и към самия предговор на изданието. Дванадесетте разказа в изданието на ICU , специално подбрани за българския читател в съвместната работа на автор и преводач [1] , несъмнено показват дарът на разказвача. Всеки текст представя интересен поглед „отвътре“ -  как се оцелява; какво значи да си жена в католическа страна, забраняваща абортите; какво е заниманието и отношението на литературни критици и писатели към литературата и т.н. Всеки читател би могъл да открие по нещо интригуващо във всяко едно от произведенията, включени в сборника. Наред със сюжетното разнообразие и „отрязъците“ от ирландското, с които ни Гуивна ни гощава, особено в първия разказ от значещото 12, произведенията ѝ...

Скромен преводачески опит с едно стихотворение на любимия ми Робърт Фрост. Into My Own One of my wishes is that those dark trees, so old and firm they scarcely show the breeze, were not, as 'twere, the merest mask of gloom, But stretched away unto the edge of doom. I should not be withheld but that some day into their vastness I should steal away, Fearless of ever finding open land, or highway where the slow wheel pours the sand. I do not see why I should e'er turn back, Or those should not set forth upon my track To overtake me, who should miss me here And long to know if still I held them dear. They would not find me changed from him the knew-- Only more sure of all I though was true. Едно от моите желания това е - тъмните дървета, тез, които толкова устойчиви са, стари, че не допускат полъх и на бриз, да не бяха, както тъй е, с най-чистата придворна маска натъкмени, а да бяха разпрострели се надлъж, към Армагедона устремени. Не би трябвало ...

За книгата на Миленко Йергович „Орехови двори“ разбрах на една конференция на Факултета по славянски филологии към СУ. Заинтригува ме заглавието, което ми се стори поетично и отпращащо към приказно-вълшебното. Така книгата влезе в списъка ми за четене. Трябваше да минат няколко години обаче, за да успея да стигна до нея. Когато започнах да чета романа, ми се стори, че съм объркала книгата, защото началото не вещаеше романтичните нотки, подети от заглавието. Във финалите изречения всичко доби значение и смисълът се „окръгли“, т.е. Йергович е успял да направи това, за което много романисти си мечтаят: да разкаже една История, с всички разклоняващи се разкази, за да се върне в началната точка – а именно раждането. Струва ми се, че желанието да разкажеш раните на историята през дните на обикновените хора, които я изживяват, е балкански импулс, грандиозен и общ порив на родените на този противоречив полуостров, които се стремят да осъзнаят големите трагедии, белязали географската о...

Уводни думи Когато едно произведение се смята за канонично и текстът му „се изтърка от употреба“ в учебните програми, възниква нуждата, желанието то да бъде погледнато от различен ъгъл или поне през друга призма на интерпретиране. Това „иначаване“ на текста цели да възбуди любопитството на учениците, да ги накара да „видят“ един текст, тъй като именно виждането се превърна в предпочитаната форма на възприятие у днешните ученици (и студенти). Изместването от текст към картина и пределното намаляване на обема на посланието, са само част от тенденциите, които литературата и говоренето за литература отчита в настоящето ни, което е все по-тясно определяно от ролята на технологиите. Адаптивността на преподавателя в новата образователна ситуация е поставена на изпитание повече от всякога. Възможно решение можем да търсим в преоткриване на стари техники и в комбинирането им, дори модифицирането им, така че да са от полза в класната стая и да имат ефект върху обучителния процес. Методите н...

Историята или по-скоро историите, които се разплитат в Отивам си е възвратен глагол (ИК Жанет 45, превод от английски Бистра Андреева), са завладяващи, емоционални, човешки – с онази универсалност, която сплотява около болката. Всеки би намерил по нещо, което да припознае като свое в годините тъга и катарзисни заминавания и връщания, които се оплитат във вълнуващия наратив на тази книга. Отивам си е възвратен глагол разказва за едно семейство, което губи спойката си и единството, което ги държи заедно. Всеки един от членовете на фамилията остава сам в търсенето на идентичност и в опита си да преодолее болката от изоставянето и загубата на бащата. С нотка на носталгия по патриархалното, а може би в опит да се покажат негативните последствия от вкарването в предписани роли на поведение, Куеку Саи – бащата, умира спомняйки си своите провали и решението, което съсипва семейството и живота му. Децата му, всеки със своята болка от отчуждилия се баща, се опитва отчаяно да се впише, но...

Габриел Гарсия Маркес Превод: Румен Стоянов Чела съм много книги, но тази е първата, която оставя впечатлението у мен, че първото и последното изречение са запомнящи се, издълбани във времето слова, които преповтаряни, имат почти тайнствена сила. Това впечатление се поражда и от търсената цикличност между началото и края, които затварят кръговото протичане на стоте години самота, в които семейство Буендия е обречено да живее и умре. Въобще цялото изложение натрапчиво вдъхва усещането за безвремие, за повторяемост, за тук и сега и нищо отвъд, за преплитането на време-пространството, където времето е случващо се и случващото се определя времето. Героите в романа, с безкрайно повтарящите се имена, се заместват един друг и правят нещата, които техните съименници са правили или пък нарочно се разбъркват [1] , за да объркат четящия и да го вмъкнат в съновидението – определението, което най-добре описва света в романа. Не случайно някои издания на романа включват родословно дър...

  За творчеството на Теодора Димова ми е абсолютно неестествено да пиша с готови формули, под ограниченията на някакъв формат, да се придържам към стиловата нормираност на текста, който пиша, да се съобразявам с нагласата на прочита, която предполага интерпретативен текст. Не, съвсем необикновено ми се вижда да слагам творчеството на Теодора Димова в контекст или под традиционни похвати за прочит(ане). За него не мога да говоря с безпристрастието на изследовател, нито с наивитета на читател. Всъщност не съм съвсем убедена, че е редно да говоря за творчеството ѝ, но… Защо тогава нейните книги, нейният художествен свят, нейното разбиране за литература, нейното правене на литература? Отговорът за мен е очевиден. Защото прочитайки нейните текстове, за мен стана ясно, че ми е невъзможно да говоря за Друг. Би било много по-лесно да привеждам под линия безкрайни бележки на различни автори и изследователи и статии от периодични издания, където има синтезирани мъдрости и истини. Да...

Всеки, който малко или много се интересува от история, бива привлечен от живи и плътни образи, които остават отпечатъка си в браздите на времето. Хиляди страници са изписани за енигматични исторически фигури и когато перото е добро, фикционалният образ е еднакво обаятелен с оригинала. Това предисловие цели да похвали начина, по който историческата линия в романа „Хавра“ на З. Карабашлиев разгръща пълнокръвните образи на Вяра Елегина и Джон Макгеан. Тяхната турбулентна история, разказана през интензивната им кореспонденция, е плътна, жива, въздействаща. Читателят живее с личната им, малка история на фона на големите исторически събития и съ-преживява болките и тъгите им. Безспорно качество на романа „Хавра“ е, че създава точно тези два образа, които живеят с идеи, които познават идеали, които обличат света в красиви думи, дори и да не описват лицеприятни неща. Ерудицията, любовта към четенето и споделянето на добитото знание в разговори с подходящи събеседници, както и силата...