„Хавра“ – Захари Карабашлиев

Всеки, който малко или много се интересува от история, бива привлечен от живи и плътни образи, които остават отпечатъка си в браздите на времето. Хиляди страници са изписани за енигматични исторически фигури и когато перото е добро, фикционалният образ е еднакво обаятелен с оригинала. Това предисловие цели да похвали начина, по който историческата линия в романа „Хавра“ на З. Карабашлиев разгръща пълнокръвните образи на Вяра Елегина и Джон Макгеан. Тяхната турбулентна история, разказана през интензивната им кореспонденция, е плътна, жива, въздействаща. Читателят живее с личната им, малка история на фона на големите исторически събития и съ-преживява болките и тъгите им. Безспорно качество на романа „Хавра“ е, че създава точно тези два образа, които живеят с идеи, които познават идеали, които обличат света в красиви думи, дори и да не описват лицеприятни неща. Ерудицията, любовта към четенето и споделянето на добитото знание в разговори с подходящи събеседници, както и силата на духа да избираш морално правилното, когато житейските обстоятелства те притискат – всичко това прави историческия пласт на романа значителен с посланието, което отправя към девалвиралия морал на настоящето.

Очевидно е защо авторът е предпочел да съпостави тази историческа линия със сюжет в настоящето – за да сравни и порицае. Целта е ясна:да се открои болезнения контраст между лишеното от висок морал и подчинено на първичните закони на джунглата настояще и изпълненото с хуманизъм и идеали минало. Въпреки явните паралели между хората „сега“ и тези „преди“, както и съпотавяне на постъпките им, историята, разгърната в настоящето е по-скоро слабост, отколкото преимущество. Най-ясно това прозира в механичното появяване и изчезване на персонажи, чиято еднолична функция е задвижване на повествованието. Съвсем в унисон с коментара на Цветан Тодоров върху героите от безкрайните приказки на Шехерезада, тези на Карабашлиев са шаблони, с липсваща дълбочина, чиято роля е да се разтегне разказа. Това разтягане, за съжаление не допринася за „вдълбочаването“ му, нито за „вкървяването“ на героите, разпръснати из него. Така например за ниското писателско самочувствие на Никола е виновна реализиралата се бивша жена, която не присъства по друг начин, освен чрез натрапчиво повтаряното и изричано собствено име. За философския аспект на случващото се „сега“ говорят дълбинните, лишени от контекста на правдиво историчното, прозрения на доктор Стоименова. На гласа на „екшъна“ проговаря бившия съученик Тото, който удобно има и брат супер хакер. Дори пастишната самоирония на криминалния сюжет не може да оправдае страници и страници житейски решения на съвременния Одисей в лицето на Никола.

Иначе авторът се е постарал да не прави грешки à la Дюма-баща и всичко мимолетно споменато, намира своето приложение или обяснение в рамките на романа. С други думи нито един пистолет не е оставен без да гръмне. И какво от това?

Въпреки множеството разклонения, които историята претърпява, тя е мислена като разказ за завръщаането (оттам и старото име на Варна, Одесос, като градът на Одисей). Никола се завръща многократно – към родината, към семейството, към писателското поприще. Всъщност това е не завръщане, а намиране на себе си, отговор на екзистенциалния въпрос „кой съм Аз“. Заявеното намерение в края на романа е да се разкаже историята (Историята?), но то ни връща отново в нулева позиция, към същата тази вече прочетена история.

Много от позитивите по адрес на романа „Хавра“  се ориентират към превръщането на романа в такъв за Варна. За мен лично ситуирането на действието в родния ми град не беше нищо повече освен фон. Присъствието на града се изразява в определени, конкретни локации, но и чрез погледа „отвън“ – как един чужденец или турист го вижда. Варна осезателно липсва, няма ги характерните миризми (много градове миришат на липи), няма ги и шумовете (забележка към автора и редактора: хищните птици, чийто силен крясък се чува, се наричат гларуси, не чайки).

Да, ще кажат мнозина, но откритото говорене за групировката превзела Варна, за лошото управление на града и т.н. са все актуални и „болни“ теми и си струва да влязат в обмена на литературата ни. И „Хавра“ предлага сантиментално подкрепено ясно послание: не позволявайте бащинията ви да се превръща в хавра, в изоставена земя; нека търсим възмездие за бащите си, които са се провалили в съвсем същото начинание. Прекрасно и злободневно. Но с опростените си „истини“  и „философии“ за настоящето, облечени в твърде много екшън (по холивудски), романът „Хавра“ се бори за масовост, тираж и четивност, с което всъщност опровергава собствените си помпозни внушения.

Може би съм пристрастна, но и това произведение на Захари Карабашлиев не ми хареса.Лично аз не бих препоръчала това четиво. А и да си призная честно, ден след като прочетох книгата и пиша това, се улавям, че не мога да изтъкна една истинска, характерна черта за главния му герой Никола. 

https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova