Imagining of Literature

„Понякога си мисля, че ако се взирам много силно, ще мога да погледна в миналото.“ „Умни деца“, Анджела Картър, пр. Ангел Игов   „Той е огромното хранилище за време, за изхвърлените времена на всички мъже и жени, живели, работили, сънували и умрели на улиците, които растат като своенравно органично нещо, разгръщат се като листенцата на потънала в кал роза и все пак тъй напълно им липсва мимолетност, че запазват миналото на случайни пластове…“ „Адските машини за желания на доктор Хофман“, А. Картър, пр. Ангел Игов   Изследването на писателя и преводач Ангел Игов „Знамена и ключове: поетика на епиграфа“, изд. Жанет 45“, 2022, начева не без известна „игра“ със знаковостта на изследвания „обект“ – през личното четене на епиграфа и първия досег с неговата двойнственост. Така въведението на Ангел Игов снабдява читателя с два подстъпа към изследването: а) епиграфът като практика, медиираща между два текста и б) читателската перцепция на тази практика. Две стратегии, които...

"Колибри", 2015 Като човек, който следи какво излиза на пазара и чете отзиви за книгите (доколкото е възможно с уклон към български автори), знаех за появата на „Гръцко кафе“, но така и не бях посегнала към нея. След едно изненадващо гостуване у свекърва ми обаче забелязах изданието в библиотеката ѝ и го заех. Тя също препоръча четивото като ми каза, че харесва „женски книги“. По принцип съм скептична към точно такава литература (не че като малка не четях всички любовни романи на „Бард“ в библиотеката на майка ми), но се опитвам да бъда и непредубедена към книгите, към които посягам („Живот в скалите“ беше голямо „прехвалено“ разочарование). Конкретно за романа „Гръцко кафе“ – разказването в него е изповедно, ориентирано от майката към детето ѝ, като целта на изграждането „история в история“ на повествованието е да съгради модел от предшественици, който детето да познава в процеса на опознаване на себе си. Миналото се преплита с настоящето, подплътявайки го с драмати...

Историята или по-скоро историите, които се разплитат в Отивам си е възвратен глагол (ИК Жанет 45, превод от английски Бистра Андреева), са завладяващи, емоционални, човешки – с онази универсалност, която сплотява около болката. Всеки би намерил по нещо, което да припознае като свое в годините тъга и катарзисни заминавания и връщания, които се оплитат във вълнуващия наратив на тази книга. Отивам си е възвратен глагол разказва за едно семейство, което губи спойката си и единството, което ги държи заедно. Всеки един от членовете на фамилията остава сам в търсенето на идентичност и в опита си да преодолее болката от изоставянето и загубата на бащата. С нотка на носталгия по патриархалното, а може би в опит да се покажат негативните последствия от вкарването в предписани роли на поведение, Куеку Саи – бащата, умира спомняйки си своите провали и решението, което съсипва семейството и живота му. Децата му, всеки със своята болка от отчуждилия се баща, се опитва отчаяно да се впише, но...

Габриел Гарсия Маркес Превод: Румен Стоянов Чела съм много книги, но тази е първата, която оставя впечатлението у мен, че първото и последното изречение са запомнящи се, издълбани във времето слова, които преповтаряни, имат почти тайнствена сила. Това впечатление се поражда и от търсената цикличност между началото и края, които затварят кръговото протичане на стоте години самота, в които семейство Буендия е обречено да живее и умре. Въобще цялото изложение натрапчиво вдъхва усещането за безвремие, за повторяемост, за тук и сега и нищо отвъд, за преплитането на време-пространството, където времето е случващо се и случващото се определя времето. Героите в романа, с безкрайно повтарящите се имена, се заместват един друг и правят нещата, които техните съименници са правили или пък нарочно се разбъркват [1] , за да объркат четящия и да го вмъкнат в съновидението – определението, което най-добре описва света в романа. Не случайно някои издания на романа включват родословно дър...

  За творчеството на Теодора Димова ми е абсолютно неестествено да пиша с готови формули, под ограниченията на някакъв формат, да се придържам към стиловата нормираност на текста, който пиша, да се съобразявам с нагласата на прочита, която предполага интерпретативен текст. Не, съвсем необикновено ми се вижда да слагам творчеството на Теодора Димова в контекст или под традиционни похвати за прочит(ане). За него не мога да говоря с безпристрастието на изследовател, нито с наивитета на читател. Всъщност не съм съвсем убедена, че е редно да говоря за творчеството ѝ, но… Защо тогава нейните книги, нейният художествен свят, нейното разбиране за литература, нейното правене на литература? Отговорът за мен е очевиден. Защото прочитайки нейните текстове, за мен стана ясно, че ми е невъзможно да говоря за Друг. Би било много по-лесно да привеждам под линия безкрайни бележки на различни автори и изследователи и статии от периодични издания, където има синтезирани мъдрости и истини. Да...

Всеки, който малко или много се интересува от история, бива привлечен от живи и плътни образи, които остават отпечатъка си в браздите на времето. Хиляди страници са изписани за енигматични исторически фигури и когато перото е добро, фикционалният образ е еднакво обаятелен с оригинала. Това предисловие цели да похвали начина, по който историческата линия в романа „Хавра“ на З. Карабашлиев разгръща пълнокръвните образи на Вяра Елегина и Джон Макгеан. Тяхната турбулентна история, разказана през интензивната им кореспонденция, е плътна, жива, въздействаща. Читателят живее с личната им, малка история на фона на големите исторически събития и съ-преживява болките и тъгите им. Безспорно качество на романа „Хавра“ е, че създава точно тези два образа, които живеят с идеи, които познават идеали, които обличат света в красиви думи, дори и да не описват лицеприятни неща. Ерудицията, любовта към четенето и споделянето на добитото знание в разговори с подходящи събеседници, както и силата...