За
творчеството на Теодора Димова ми е абсолютно неестествено да пиша с готови
формули, под ограниченията на някакъв формат, да се придържам към стиловата
нормираност на текста, който пиша, да се съобразявам с нагласата на прочита,
която предполага интерпретативен текст. Не, съвсем необикновено ми се вижда да
слагам творчеството на Теодора Димова в контекст или под традиционни похвати за
прочит(ане). За него не мога да говоря с безпристрастието на изследовател, нито
с наивитета на читател. Всъщност не съм съвсем убедена, че е редно да говоря за
творчеството ѝ, но…
Защо
тогава нейните книги, нейният художествен свят, нейното разбиране за
литература, нейното правене на литература? Отговорът за мен е очевиден. Защото
прочитайки нейните текстове, за мен стана ясно, че ми е невъзможно да говоря за
Друг. Би било много по-лесно да привеждам под линия безкрайни бележки на
различни автори и изследователи и статии от периодични издания, където има синтезирани
мъдрости и истини. Да транспортирам праха от томовете върху всеки ред от
интерпретацията си като блестящата патина на някаква мъдрост. Не и при
творчеството на Теодора Димова.
Не и
при тази модалност на писането ѝ ( имам предвид глаголите, свързани с
говоренето - въпреки че са използвани в различни форми, именно морфологичните
им стойности са разколебани - “казала, казва, казвам” - няма значение кой,
кога, как, важно е защо и какво). При изповедността на героите, всеки от които
притежава стилово, интонационно, смислово персонален начин на говорене. Не и
при тази фраза, която умее сама да се интонира, да си поставя смислово
ударение, да си е самодостатъчна, да може да се видоизмени само и само, за да
ни убеди в казването си. Не и при тези странни, надмогващи времето героини,
които населяват текстове ѝ - несъвместими с майчинството или абсолютните майки.
Защото,
ако си позволя да изпадна в клишето на формата, ще трябва да конструирам
полета, да използвам толкова изпразнени от съдържание формулировки като “женски
роман”, “роман без точки”, “пост-роман на Роман без заглавие”, “варненски
роман”, “роман на болното майчинство” и прочие. Защото най-лесно ми е да кажа,
че опънатата като струна емоционална абстрактна природа на Яна Илинда (“Емине”)
прорязва логичната линейна време-пространствена права, за да (ре)конструира
топос, където минало, бъдеще и настояще се развиват паралелно, стихийно,
преливайки се едно в друго, оцветявайки се едно в друго, премоделирайки се.
Можех да кажа, че хронологичното не е единственото пространство, че в текста
прозира това на любовта - неконвенционална, болезнена, споделена, любов-близост
и различие, любов, която съдбовно свързва своите жертви и ги обрича едни на
други, това е любовта, разделена на полюси, надмогващата времето и смъртта
любов, чрез която героинята търси себе си (“Пътуване към себе си“ го нарича Вал
Стоева, припомняйки опита на Блага Димитрова). Можех да кажа, че градивните ин
и ян ги има и в Яна Илинда и в Силян, за да се намери в крайна сметка
хармонията.
Вместо
това съм изкушена да споделя, че романът “Емине” сякаш звучи в мен. Не само
заради чистата мелодия, която наелектризира при артикулирането на името Яна
Илинда, Яна Илинда, като мантра. А и поради стихийността и екзотичността на
Силян, прераждането на Емине, порастването на Яна Илинда, съдбовността - тази
безока сила, която владее всеки един от дните, заради невъобразимостта на тези
цъфтящи магнолии (които цъфтят вечни и в “Адриана”), които символизират
женската чистота и вечността на мъдростта, които прокарват паралели към една
друга далечна (не само географска) ширина, с една друга невъзможна, болезнена,
силна, убиваща и възраждаща любов, пак с дъх на магнолии и литературно
безсмъртие, останала ненаписана.
“Емине”
те разпъва на диаметриално различни позиции, тя те кара да негодуваш, да
осъждаш, да задаваш въпроса: “Как така!?”, но и те провокира да летиш, да
надмогваш, да се вглеждаш. Въздействието на тази книга е толкова силно ( макар,
че внушенията са туширани, избягват натрапчивостта и това е много ценно
качество на дебютния роман, защото в другите прекаленото морализаторско
говорене е определено минус), че дори може да се сравни с катарзисно преживяване.
Онова усещане, което само театърът дава. И не случайно “гледането” на романа
може да се нареди равнозначно с четенето. Наченат като пиеса, замисълът се
видоизменя, за да се превърне в роман-постановка. Точно обратното на това,
което се случва с “Майките”. Две книги, две постановки - дифузия на жанрови
форми, преливане на образ в дума, на роман в пиеса, и на пиеса в роман.
Потвърждение на (пророческото?) твърдение на Ролан Барт - “защото именно филмът
(в нашия случай разбирано като визуално възприятие) е сменил романа”. И ето, че съвсем плавно достигаме до
първата тенденция - жанровата разхерметизация и дифузност, където чистата форма
е отпадъчен материал на модерността. Привнасянето на изобразителни техники,
концентрацията върху диалога, който дори не е маркиран като пряка реч
(говоренето няма нужда да бъде рамкирано, да бъде обособено в граници, то се е
превърнало в основния съзиждащ материал, който прави романа динамичен,
пластичен, задъхан и емоционален - точна като пиеса), пространството също се
реализира чрез споменаване на места, чрез описанието, което героите дават.
Романът не претендира да разказва и разбира всичко, да съзижда цялостност,
напротив - “ на дихотомията
образ-слово, на киното се пада да представи недодялаността на ужаса или
външните форми на удоволствието, докато литературата се интериоризира и се
оттегля от света в браздата на кризата на мисълта“ (Юлия Кръстева). В същото
време нарастващата тенденция да се правят все по-успешни филми, чиито сценарии
са по сюжети от книги, отново ни навежда на мисълта за отворените граници на
жанровете (дали това ни дава право малко смело да предвидим, че бъдещото
изкуство ще е изцяло синкретично?).
В
“Адриана” също има смесване. Обръщането на светогледната позиция, преломът в
героинята, се осъществява чрез появата на Спасителя, на Бога (твърде напомня на
познатия ни похват deus ex machina, само дето богът не е спуснат на сцената, а е словоположен
в света). Случаят с “Майките” е още по-красноречив - вакханалията на учениците
спрямо тяхното лично божество е буквално описание на Дионисиево тайнство, а
както знаем “ дитирамбът (гр. От Дионисиевото раждане “през две врати”) е
утробата, от която се родила гръцката драма.”
И
като стана дума за “Двойнородения” - “Емине” е книгата след “Сабазий”, която,
поне според мен, разказва една банална история така, че да превъзмогне клишето
и да съумее да събуди не само ценителско любопитство.
В
“Изкуството днес”, страхотно издание на Taschen, замислено като
справочник, представящ тенденциите в изкуството през последните 10-20 години, пише, че
“художествената интерпретация на настоящето може да бъде направена не само със
средствата на фотографията, киното и концептуалното изкуство, но също и с тези
на живописта”. Именно така героините на Теодора Димова въплъщават своя жизнен
опит. Яна Илинда рисува натрапчиво все един и същ портрет, на мъжа, принадлежащ
на миналия ѝ живот, защото образът му я преследва настойчиво като тайна, която
трябва да бъде разгадана. Тя рисува, за да изрази себе си или по-скоро, за да
даде израз на онова, което не може да бъде изказано, което е зад думите. Същото
прави и Адриана - чрез своите рисунки тя изобразява най-дълбоките, скрити,
ужасни страни на човешкото, на онова, което я измъчва, на скотското. Не
случайно картините ѝ оживяват в края на романа, когато са описани онези,
предали Исус на кръста. Писането се оказва недостатъчно, за да удовлетвори
поривите за описване и разбиране на света. Това не е нова тенденция - музиката
е другото предпочитано изкуство (“Аутопсия на една любов”, “Passion или смъртта на
Алиса“), както и фотографията (“18% сиво”).
Особен
интерес за мен представлява проблемът за майчинството. Както и
взаимоотношенията майки - деца. Те са проиграни по един или друг начин във
всички романи на Теодора Димова. Адриана - не може да има деца, никога не е
пожелавала, но в края на живота си припознава Юра като свое дете, именно защото
тя става съсъд на историята ѝ и изкупител на нейната съдба. Христина, Албена от
“Майките” също никога не са искали да имат потомство, те са станали майки почти
насила и майчинството ги травмира, променя ги така, че не могат да свикнат с
новите си роли. Яна Илинда също не желае майчинството, не може да си се
представи в тази роля, раждането за нея е свързано с досег до граничното
пространство - смъртта. В същото време връзките на героините с техните майки
също са обтегнати, противоречиви, объркани, основават се на омраза, на не приемане
на образа на майката, дори и презрение. Адриана не може да понася своята
обикновена майка, но пък обожава баща си,
Яна Илинда също има крайно обтегнато отношение с родителката си, Константина от “Марма, Мариам” също се
отказва от майка си, но намира прошката в края на книгата. Това логично води до
провиждането на някакъв “Електрин комплекс“, който ескалира максимално в
насилствения епизод от “Майките” - тук “изяждането на бащата” на добрия, стар
Фройд е преработено през феминисткия модел на случване. ( Да не забравяме, че
написването на “Адриана” е “обяснението в любов към баща ми”).
Почти
инцестните връзки между героите, също като проблематичното майчинство, говорят
за многопластовостта и многовалентността на човешкото, което след безброй
дефиниции все още си остава необяснимо - Адриана и Червенко проектирани върху
Юра и Теодор, Мириам и Исус, видени като брат и сестра, както и Исус и сестра
му Саломия от “Марма, Мариам”.
В
същото време Адриана от едноименната книга говори за невъзможността да познае
тялото си, да свърже своето аз с тялото - “Това е много непонятно усещане, Юра, за моето тяло и
мен, винаги съм знаела, че бих могла да бъда в което и да е друго тяло, да бъда
който и да е друг човек…”, този факт, свързан с приплъзването на идентичностите
от Адриана към Юра, стерилността, периодът, в който героинята не е човек ( а
бездушно същество, проядено от порока), изключително сложните отношения в
семейството, много силно напомня за тялото без органи - “непродуктивно,
стерилно, без род, неизчерпаемо”.
И от
емпиричния опит на Дельоз и Гатари мисълта ми скача на темата за
трансцедентното. Богът се появява под една или друга форма във всички романи на
Теодора Димова. В началото на романовата поредица говоренето за него е бегло и
върховенството му като инстанция на абсолютната справедливост е разколебано и
поставено под въпрос. В “Адриана” нещата се променят. Там имаме реабилитиране
на Юра/Юда -
червенокосото превъплъщение на красотата и непоквареното. Виждаме и библейската
сцена с грешницата и блудницата, разкаяла се в краката на Исус и така
постигнала върховната прошка. Четем буквално същите думи, повторени в “Марма,
Мариам”, които разказват за дванадесет годишния Исус, който се изгубва на
поклонението за Пасха, а всъщност проповядва в храма - също библейски сюжет.
Можем ли да кажем, че тук започва припознаването на Бога и не кой да е бог, а
богът Слово?
Не
съм убедена. Сигурна съм обаче, че в последния роман, където безкрайно се играе
с и повтаря името Мария, имаме пришествие на Бога. Това не е роман, това е
романово евангелие. Никога не съм очаквала, че приблизително 1500 години след
написването на първото евангелие, някой ще се захване с тази невъзможна мисия
отново. Обаче “Марма, Мариам” е факт. С религиозна педантичност и нравствено
вчувстване в съдбата на Исус, книгата излага каноничен текст, който разказава
за фигурата, причина за християнството. Аз буквално съм в потрес и противно на
това, което очаквах, не ще продължа да говоря за тази книга ( първо, защото
вече всичко е казано - http://www.kultura.bg/bg/article/view/16993 и второ, защото
едва ли има нещо, което бих могла да добавя).
От
позицията си на атеист или по-скоро на съвременен Йов, който е гневен на бога и
поради това се стреми към противоборство, ще отбележа само, че винаги ми се е
струвало странно това буквално вглеждане в евангелските текстове, когато самата
природа на учението, самият смисъл и начин на проповядване е основан на
алегорията. Символният характер на цялата библия, на всичко, което Христос е
казал, отдавна са намерили своето припознаване в максимата, че бог твори чрез
словото. Дори собствените Христови ученици не могат да разберат неговите думи,
защо сме решили ние да ги възприемаме буквално? Като онзи епизод с виното и
хляба ( това е ключов мотив в романа на Теодора Димова - “Аз съм Хлябът”, който дори
учениците изяждат - странен канибалистичен момент в библейската митология,
преповторен с надеждата да се придаде още по-мистичен смисъл на
превъплътяването на бога), който е така точно възприет от всички, които вярват
във вампирството и преповтарян като мантра с надеждата да се постигне
дословността на смисъла. А аз си мисля, че поглъщането на живот едва ли ще те
направи безсмъртен, както и яденето на нафора и пиенето на вино ще прелее
частица от бог в теб - това звучи също толкова абсурдно, както и твърдата
убеденост на канибалите, че консумирайки врага си, хранещият се придобива
качествата на изядения.
При
Теодора Димова имаме Яна Илинда, която се преражда след опита си за
самоубийство, сменяйки кръвта си. Което ме кара мечтателно да се чудя какво ли
щеше да е, ако вместо за Бог, писателката бе се спряла на толкова обаятелната
за човечеството тема за безсмъртието и митовете, свързани с него.
И
понеже още в началото се отрекох (не три пъти като бедния Петър) от следването
на някаква логичност в построяването на текста си, сега избирам да сложа край,
като вместо заключение ще кажа, че за творчеството на Теодора Димова има да се
каже толкова много, че на мен едва ли ще ми стигнат силите (като интересното
разбиране относно творчеството на писателя - една двойнствена позиция, защото
се колебае между превъзходството на авторското слово и примирената и странна
формулировка в края на “Адриана” - “защото един писател наистина е длъжен да
записва и да преразказва, със смирение да свидетелства” - струва ми се, че е
отнета съзидателната мощ на твореца, като незаслужено се бута и тази вавилонска
стълба към Бога; както и безспорното актуално звучене, касаещо социални теми в
романите на Димова - една тенденция, която би удовлетворила призива на Милена
Кирова за злободневност и публицистичност, отправен към съвременните писатели,
и което на мен ми се струва истински дразнещо и…дразнещо истинно).
От
всичко казано до тук, най-сигурно е нетърпението ми да прочета следващия роман
на Теодора Димова.
Вместо
библиография:
Заради
безразборното ми четене на каквото ми попадне, ми е крайно трудно да
систематизирам някаква акуратна библиографска справка. А и това едва ли ще
помогне за проследяването на безкрайно обърканите ми мисли и разсъждения.
Единственият неоспорим факт е, че съм прочела и четирите романа, всички
издадени от Сиела.
Коментари
Публикуване на коментар