Imagining of Literature

„Черна светлина“, Галин Никифоров. София, Сиела, 2022. За някои писатели сме свикнали да говорим за впечатляващи първи изречения. Та кой не е цитирал знаменателните първи думи от "Ана Каренина" или "Сто години самота"? Ала за Галин Никифоров можем да кажем, че е усъвършенствал заключителните си слова. Независимо колко впечатлени сме от цялостното изпълнение в един негов роман - дотолкова, че да се възхищаваме на професионализма, който внася в писателското поприще - не можем да не започнем със силата на последните му изречения. Парадоксално, нали? Но за "Черна светлина" не е достатъчно да се каже, че е добре написан роман - всички книги на Галин Никифоров (които аз съм чела) са такива. От идеята "ядро", която се разгръща в повествованието със своите релации към общовалидни човешки емоции до самото техне на текста, Никифоров доказва с всеки следващ роман, че надгражда и надскача себе си. Често хората се бъркат за дълбинния смисъл и посланията на ро...

Хермес, 2017 Реших да пиша за книгата „Бабо, разкажи ми спомен“, защото е от онзи тип четива, които провокират лична реакция. За мен „историите от махала Небесна“ са близки, не защото са ми се случили, но защото създават атмосфера близка до моето детство. А детството е онова вълшебно време, когато всичко ни се струва чудесно и изпълнено с магичност, именно защото можем да усетим ласката на бабината ръка, която ни предава своята мъдрост за света. Историята се развива в рамките на етнографско проучване за вярванията на старите българи (което доста оптимистично е получило добро финансиране), ала всъщност е разказ за преживяванията на една млада жена, която преоткрива своя „корен“, сродявайки се духовно с бездетната баба Жива. Така в записи на песни, стари рецепти и обичаи, жената постепенно навлиза в животоусещането на старците от махала Небесна, всеки от които къта някакво знание за „автентичното“ българско. През разкази за шевици и прародители, за символиката на хорото и мъжкото и ж...

ИК „Жанет 45“, 2020г. Новата книга на Георги Господинов дойде в най-подходящия личен, а и социален момент. Много от нас преживяват времето на пандемия като компенсират изолация с пътувания в спомените – за онази лятна почивка миналата година, за градската разходка през есента, за излетите в планината и т.н. Всички ние, затворени по домовете си, се впуснахме в миналото като убежище, където отново можем да изживеем щастливите мигове от живота си. Но книгата на Господинов не проиграва само възможността да пътуваме през страниците на книгите към онези места или времена, които никога не са били наши или пък които чувстваме изконно наши, но отдавна загубени. „Времеубежище“ гради (анти)утопичната възможност за целенасочено, повсеместно връщане назад – към младостта, към носталгията на миналото, което неизменно е идеализирано от гледище на настоящето. Защо? Защото това е отчаян жест срещу носталгията, борба срещу времето, което ни обрича на старост, забрава и изчезване. Този копнеж по връщ...

Сиела, 2019 „Поразените“ от Теодора Димова е роман, който остава в съзнанието на четящия, дори когато той още чете текста. Малка по обем, но особено въздействаща, книгата си поставя за задача да разкаже, чрез говоренето да сътвори и съхрани памет за събития, които ни се струват толкова фантастични все едно са фикция. Това преплитане на историческо и фикционално до голяма степен напомня, а и участва в историчния дискурс на 20 век, където историята се мисли не като големия събитиен разказ, а като множество от разкази, репортажи, лични изповеди и спомени, които съставят корпуса на историята. „Поразените“ съдържа няколко истории, все женски гласове, които говорят за загубата на съпрузи и бащи, за белезите върху паметта и живота, които тези загуби оставят. Всеки разказ е дълбоко личен, емоционален, дълбинно изповеден, но и свидетелски. Споменът остава в обръщението към любимия, в завета към децата, в наследяването на знанието, което идва от поколението на бабите. Това, което свър...

Факел Експрес, 2018 За тази книга на Елена Алексиева научих от ЛВ и след това в полезрението ми остана скандала, разразил се покрай награждаването в конкурса „13 века България“ – 2019. Тези дни (както на всички нас) ми се отдаде случай да я прочета. Разбираемо е защо масовият читател не е привлечен от книгата и защо други романи (сантиментално-холивудски посредствени) са предпочитани. „Свети Вълк“ се чете трудно, но веднъж навлязъл из дебрите му, читателят не може да спре да следва редуването на тъмнината и светлината, на горе и долу, на тук и там. Книгата на Елена Алексиева е срещата с Другия – странника, чужденеца, чудака, лудия. Тя е калейдоскоп от извървяване на пътища. Романът е разделен на три части, като всяка глава носи различно заглавие. Едва третата част повтаря заглавието на творбата. Във всяка една от частите виждаме един човек с много имена, но безименен (едва в края героят е наречен и с това разпознат). Този пътник, който пътува без ясна цел и посока, просто ...