Сиела, 2019
„Поразените“ от Теодора Димова е роман, който остава в
съзнанието на четящия, дори когато той още чете текста. Малка по обем, но
особено въздействаща, книгата си поставя за задача да разкаже, чрез говоренето
да сътвори и съхрани памет за събития, които ни се струват толкова фантастични
все едно са фикция. Това преплитане на историческо и фикционално до голяма
степен напомня, а и участва в историчния дискурс на 20 век, където историята се
мисли не като големия събитиен разказ, а като множество от разкази, репортажи,
лични изповеди и спомени, които съставят корпуса на историята.
„Поразените“ съдържа няколко истории, все женски
гласове, които говорят за загубата на съпрузи и бащи, за белезите върху паметта
и живота, които тези загуби оставят. Всеки разказ е дълбоко личен, емоционален,
дълбинно изповеден, но и свидетелски. Споменът остава в обръщението към
любимия, в завета към децата, в наследяването на знанието, което идва от
поколението на бабите. Това, което свързва разказите на пръв поглед е случайно
– трима мъже, които по един или друг начин са свързани с едно населено място,
накрая намират смъртта си заедно. Техните съпруги разказват за загубата, за
смъртта, за това какво са могли или не могли да направят, за да променят
съдбата на семейството си. Наглед свързани само от фактологичното, разказите на
жените се обединяват и от друг силен мотив в романа – женската интуиция за
надвиснала беда, шестото чувство за гибелта не само на един живот, но и на
цялото семейство.
Жените знаят. Тяхното познание не се базира
само на случващото се, а и на особения им поглед, който стига отвъд, който им
предсказва с жестока точност за трагедията, която ще бележи животите им. Мъжете
имат друга истина, те са вкоренени, имат чувство за дълг и
принадлежност, затова и не могат да провидят, не могат да допуснат, че е
възможно „женските приказки“ да се окажат истина. Гордостта им ги заслепява,
моралът, който ги е ръководел до този момент, се оказва фалшив, подменен,
хората, в които са вярвали, вече не са хора. Затова и намират смъртта си,
утешени от собствената си асинхронност в един вече непознат свят – и Никола
(писателят, а защо не и поетът), и отец Мина (идеалистът и вярващият в чудеса),
и бизнесменът Борис (който за разлика от литературния си съименник от „Тютюн“ е
честен и почтен).
„Поразените“ е не само текст-памет, защото е
предопределен да бъде такъв, но и защото успява да прокара линията между
поколенията жени като нишка, изтъкана от знание. Мотивът за познаването на себе
си минава през познаването на личната, семейна история.
За мен като читател романът щеше да е достатъчно силен
и без последния свидетелски разказ. Първите три са достатъчно въздействащи и
майсторски написани, за да оставят необходимия отпечатък у читателя. Особено прекъсването
на втория, когато в многоточието откриваме смъртта на жената, учителката по
литература, която се мъчи да запази спомена за бащата у децата си. Присъствието
на изкуството в романа е чудесна антитеза за случващото се безмерно зло, чиито
глави са безкрайно мултиплициращи се. Литература, музика, изобразително
изкуство – всички постижения на твореца са омаловажени и принизени от
обругаването на тялото и насилствената смърт. Числото три също е част от тази
контрастна картина на красиво и грозно, на възвишено и пошло, на човечност и на
животински импулси. Сакралността му обаче не може да промени случващото се.
Може би романът „Поразените“ (заглавието изключително
добре е подбрано, с акцент върху вредата, която е нанесена) не е подходящ за време
на самоизолация, но от друга странна чудесно кореспондира с връхлетялата от
нищото заплаха, с чувството, че контролът ти се е изплъзнал, че си само малка
пионка в световната шахматна дъска и някой друг, знаен или незнаен, решава
съдбата ти. Във всеки случай книгата заслужава да се прочете.
Коментари
Публикуване на коментар