Пропускане към основното съдържание

„Орехови двори“ – епосът на Миленко Йергович

За книгата на Миленко Йергович „Орехови двори“ разбрах на една конференция на Факултета по славянски филологии към СУ. Заинтригува ме заглавието, което ми се стори поетично и отпращащо към приказно-вълшебното. Така книгата влезе в списъка ми за четене. Трябваше да минат няколко години обаче, за да успея да стигна до нея.

Когато започнах да чета романа, ми се стори, че съм объркала книгата, защото началото не вещаеше романтичните нотки, подети от заглавието. Във финалите изречения всичко доби значение и смисълът се „окръгли“, т.е. Йергович е успял да направи това, за което много романисти си мечтаят: да разкаже една История, с всички разклоняващи се разкази, за да се върне в началната точка – а именно раждането.
Струва ми се, че желанието да разкажеш раните на историята през дните на обикновените хора, които я изживяват, е балкански импулс, грандиозен и общ порив на родените на този противоречив полуостров, които се стремят да осъзнаят големите трагедии, белязали географската област. Във всяка една национална литература можем да открием такъв стремеж. Йергович обаче не се свени да бъде циничен, да покаже грозотата на човешката природа в цялата ѝ пошлост, дребнавост и осакатеност. По страниците на „Орехови двори“ има алчност, похот, жестокост, отчуждение, омраза, но и любов, състрадание, принципи. Въобще комплексността на човешкото е изваяна с думи, така както старият майстор на дърво измайсторява миниатюрен космос от орехова дървесина за малката Регина.
Впечатляващ е подходът на Йергович да поведе читателя на едно пътешествие, което рачешки се движи назад и назад във времето, за да обхване един почти сто-годишен живот. Тъкмо, когато си мислим, че повествованието се изгубва в тази върволица от исторически трагедии, бесове, войни и ужаси, Йергович умело ни насочва в коловоза на своя разказ и не позволява да изгубим пътя в разклонението на малките разкази, които съставят големия текст.

„Орехови двори“ не претендира да бъде изчерпателна история и разказвачът нееднократно ни предупреждава, че едва ли някога ще ни се даде да разберем едно или друго. Това е съвсем закономерно в живота на всеки човек – никога не знаем всичко. В същото време книгата ще се хареса на онези читатели, които ценят богатия, фактологичен разказ.


Като част от тази разкъсвана от противоречия земя, Балканите, ние можем да съпреживеем разказаното, затова препоръчвам книгата на Миленко Йергович. За мен лично се оказа голям плюс това, че голяма част от действието се развива в Дубровник и можех да усетя съвсем лекия дъх на море от страниците на книгата. А какво по-хубаво от това, книга да те пренесе в чужда страна и далечен град?

https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova

Коментари

Популярни публикации от този блог

Social expectations and individual anxieties concerning sex and sexual stereotypes in Ian McEwan’s On Chesil Beach

I.                   Introduction Unlike Atonement , where at the very beginning the reader encounters an epigraph from Jane Austin that more or less pre-supposes intertextual clues for further reading, On Chesil Beach does not offer such accommodating leading first steps into its highly condensed narrative. Preoccupied with a single event that provides multivalent analyzing points, the dramatic intensity of the whole book is encoded in that condensed way of telling. 

История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева

История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева “Палачът груб, до лакти в кръв, не е ли чиновникът с червени ръкавели, който историята пише? Вечно с работа зает.” К . Кадийски. “Площадът на Бастилията ” Аристотел говори за разказа като m y thos . Митът , с генеративните си способности да създава и обяснява света, се родее както с литературата, така и с историята. Но разказът също може да бъде мит, както вторичният мит е литературна фикция и както писането на историята превръща нейни участъци в митологични. Опълченците на Шипка е “правене” на литературен мит, оповаващ се на ars memoriae ( лат. - изкуството на паметта) . Няма да е пресилено, дори да сведем иносказателното патетично внушение на Вазовия цикъл до изповедното Августиново възклицание: “Велика е силата на паметта!”. И за да не се отдалечаваме прекалено - Батак, като частен случай, който като синекдоха може да се отнесе към цялото Априлско въстание, е типичен пример за историческо събитие, превърнало се...

Robert Frost - fire and ice in verse

Some say Robert Frost is one of the most significant poets in modern American literature. Some critics push him in the margins of American literature. In a sense, Frost stands at the crossroads of nineteenth-century American poetry and modernism. He is either modernist but never innovator or his poetry is traditional but in original way. One of the most popular of his poems and usually anthologized is called “Fire and Ice”. The poem was originally published in December 1920 in Harper’s Magazine. And then added into Pulitzer prize winner poetry book New Hampshire. Simple as a theme, mirror like in verse and thought to be inspired by Dante’s Inferno, this poem may as well be read as subjective piece of art inspired by popular theory at that time that regards the end of the world. The main focus is in the emotional aspect of the poem, which makes “Fire and Ice” all time classic and highly preferable piece to read. In the very beginning of the poem a conflict is stated, a conflict ...