Заминаването като връщане в дебютния роман на Тайе Селаси

Историята или по-скоро историите, които се разплитат в Отивам си е възвратен глагол (ИК Жанет 45, превод от английски Бистра Андреева), са завладяващи, емоционални, човешки – с онази универсалност, която сплотява около болката. Всеки би намерил по нещо, което да припознае като свое в годините тъга и катарзисни заминавания и връщания, които се оплитат във вълнуващия наратив на тази книга.

Отивам си е възвратен глагол разказва за едно семейство, което губи спойката си и единството, което ги държи заедно. Всеки един от членовете на фамилията остава сам в търсенето на идентичност и в опита си да преодолее болката от изоставянето и загубата на бащата. С нотка на носталгия по патриархалното, а може би в опит да се покажат негативните последствия от вкарването в предписани роли на поведение, Куеку Саи – бащата, умира спомняйки си своите провали и решението, което съсипва семейството и живота му. Децата му, всеки със своята болка от отчуждилия се баща, се опитва отчаяно да се впише, но се сблъсква с проблемите, които съпътстват всяко второ поколение емигранти – чувството да си по средата, да не принадлежиш истински на „тук“ (новата родина) и на „там“ (където са корените ти). Психологическите портрети на героите са убедителни, но на моменти преливат един в друг и децата, всяко от които борещо се за собствена идентичност, започват да изразяват едни и същи мисли, страхове и копнежи. Макар и представена със своя история за миналото и спомняща си общите съпружески изживявания, майката, Фола, е оставена някак „безмълвна“ в изживяването на най-разтърсващия момент – този на изоставянето.

Първоначалните реакции към книгата, хвалбите и суперлативите, които я придърпват на преден план в читателското полезрение, са закономерни. Романът на Селаси (родом от Гана, но понастоящем космополит или по нейния собствен термин – „афрополит“[1]) оставя белег, прави впечатление. Сравненията със Зейди Смит също са основателни, когато говорим за въздействащото слово, за умението да хванеш читателя за гушата и да прозреш толкова надълбоко, че да го водиш до края. Освен стилово, двете писателки се доближават и по темите в дебютните си романи – за принадлежността, за чувството за загуба и за загубването, и още много.

Живото слово, дълбочината на проблемите, тяхната актуалност компенсират някои „прекалености“ и объркващи повторения. Но писането е процес, в който неизменно има обогатяване, усъвършенстване. Не бива да отъждествяваме авторовия талант само с едно произведение, а в процеса на израстването и обогатяването му.

По думите на писателката българското заглавие на романа ѝ е най-сполучливото до сега. Наистина дълбоко философското заложено в заминаването като връщане към себе си, изразено чрез граматична категория е може би най-успешно реторичното в тази творба.

---

[1]https://www.dnevnik.bg/intervju/2018/11/30/3354630_taie_selasi_dnes_mujete_i_jenite_ne_sa_sigurni_kak_da/

https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova