Imagining of Literature

Уводни думи Когато едно произведение се смята за канонично и текстът му „се изтърка от употреба“ в учебните програми, възниква нуждата, желанието то да бъде погледнато от различен ъгъл или поне през друга призма на интерпретиране. Това „иначаване“ на текста цели да възбуди любопитството на учениците, да ги накара да „видят“ един текст, тъй като именно виждането се превърна в предпочитаната форма на възприятие у днешните ученици (и студенти). Изместването от текст към картина и пределното намаляване на обема на посланието, са само част от тенденциите, които литературата и говоренето за литература отчита в настоящето ни, което е все по-тясно определяно от ролята на технологиите. Адаптивността на преподавателя в новата образователна ситуация е поставена на изпитание повече от всякога. Възможно решение можем да търсим в преоткриване на стари техники и в комбинирането им, дори модифицирането им, така че да са от полза в класната стая и да имат ефект върху обучителния процес. Методите н...

Историята или по-скоро историите, които се разплитат в Отивам си е възвратен глагол (ИК Жанет 45, превод от английски Бистра Андреева), са завладяващи, емоционални, човешки – с онази универсалност, която сплотява около болката. Всеки би намерил по нещо, което да припознае като свое в годините тъга и катарзисни заминавания и връщания, които се оплитат във вълнуващия наратив на тази книга. Отивам си е възвратен глагол разказва за едно семейство, което губи спойката си и единството, което ги държи заедно. Всеки един от членовете на фамилията остава сам в търсенето на идентичност и в опита си да преодолее болката от изоставянето и загубата на бащата. С нотка на носталгия по патриархалното, а може би в опит да се покажат негативните последствия от вкарването в предписани роли на поведение, Куеку Саи – бащата, умира спомняйки си своите провали и решението, което съсипва семейството и живота му. Децата му, всеки със своята болка от отчуждилия се баща, се опитва отчаяно да се впише, но...

Габриел Гарсия Маркес Превод: Румен Стоянов Чела съм много книги, но тази е първата, която оставя впечатлението у мен, че първото и последното изречение са запомнящи се, издълбани във времето слова, които преповтаряни, имат почти тайнствена сила. Това впечатление се поражда и от търсената цикличност между началото и края, които затварят кръговото протичане на стоте години самота, в които семейство Буендия е обречено да живее и умре. Въобще цялото изложение натрапчиво вдъхва усещането за безвремие, за повторяемост, за тук и сега и нищо отвъд, за преплитането на време-пространството, където времето е случващо се и случващото се определя времето. Героите в романа, с безкрайно повтарящите се имена, се заместват един друг и правят нещата, които техните съименници са правили или пък нарочно се разбъркват [1] , за да объркат четящия и да го вмъкнат в съновидението – определението, което най-добре описва света в романа. Не случайно някои издания на романа включват родословно дър...

  За творчеството на Теодора Димова ми е абсолютно неестествено да пиша с готови формули, под ограниченията на някакъв формат, да се придържам към стиловата нормираност на текста, който пиша, да се съобразявам с нагласата на прочита, която предполага интерпретативен текст. Не, съвсем необикновено ми се вижда да слагам творчеството на Теодора Димова в контекст или под традиционни похвати за прочит(ане). За него не мога да говоря с безпристрастието на изследовател, нито с наивитета на читател. Всъщност не съм съвсем убедена, че е редно да говоря за творчеството ѝ, но… Защо тогава нейните книги, нейният художествен свят, нейното разбиране за литература, нейното правене на литература? Отговорът за мен е очевиден. Защото прочитайки нейните текстове, за мен стана ясно, че ми е невъзможно да говоря за Друг. Би било много по-лесно да привеждам под линия безкрайни бележки на различни автори и изследователи и статии от периодични издания, където има синтезирани мъдрости и истини. Да...

Всеки, който малко или много се интересува от история, бива привлечен от живи и плътни образи, които остават отпечатъка си в браздите на времето. Хиляди страници са изписани за енигматични исторически фигури и когато перото е добро, фикционалният образ е еднакво обаятелен с оригинала. Това предисловие цели да похвали начина, по който историческата линия в романа „Хавра“ на З. Карабашлиев разгръща пълнокръвните образи на Вяра Елегина и Джон Макгеан. Тяхната турбулентна история, разказана през интензивната им кореспонденция, е плътна, жива, въздействаща. Читателят живее с личната им, малка история на фона на големите исторически събития и съ-преживява болките и тъгите им. Безспорно качество на романа „Хавра“ е, че създава точно тези два образа, които живеят с идеи, които познават идеали, които обличат света в красиви думи, дори и да не описват лицеприятни неща. Ерудицията, любовта към четенето и споделянето на добитото знание в разговори с подходящи събеседници, както и силата...

My first encounter with Rhys’s work was when I was a student and participated in a literary course where we watched movies based on some of the books to be discussed. This first visual comprehension of the story, which I must admit was executed brilliantly, gave me a taste of the original. I eagerly read it and though it picked my interest, it was completely overshadowed by my fascination with Angela Carter that started at the same time (Even though Carter has a loudly outspoken opinion on Rhys, I would not discuss her views here. She is not completely uninfluenced by her predecessor – in Carter’s prose there are obvious relations to Rhys’s interpretation of womanhood but I will leave that observation for another time).

      The foreword of the book states that it is “twice born” – once in English and once in Bulgarian. The reasons for this lay in the idea of the story itself: it mixes past and present in an inseparable amalgam of experience. Similarly to the author’s debut work, the novel in question is deeply nostalgic and seeks to establish the lost connection of family ties.

Съвсем инцидентно попаднах на книгата на Йоанна Батор, една напълно неизвестна за мен авторка. Странно е, че досега не съм попадала на нищо, написано от нея, като се има предвид, че сферата на академичен интерес на полякинята съвпада донякъде с моята. Батор е писала докторска дисертация, изследвайки историята на феминизма и ангажирайки теории и практики на постмодернизма. Може би тези научни опити намират израз в известното колажиране и фрагментиране на сюжета в книгата „Тъмно, почти нощ”, както и отявленото отношение на романа към детективската история и наслагването на пластове на разказване.

В навечерието на деня на жената, реших да споделя с вас няколко разсъждения и наблюдения, които с годините се натрупаха в съзнанието ми на жена. Много от моите близки и познати проявяваха и проявяват плашещо неразбиране за същността и идеята зад честването на осми март. Като млада жена често ми беше отказвано правото да празнувам празника на жената, защото повечето хора смятаха, че той е тъждествен с празник на майката. За съжаление, в представата на повечето българи жената има една водеща функция – тази на майката – и всички други безброй роли, които тя изпълнява са второстепенни.

       I have never read a book which describes a main character so different from myself and yet so similar. Quoted as an acute example of écriture feminine the author Virginia Zaharieva wrote a book well-equipped with all things “womanly” the way she lives and “survives” them. The novel “9 Rabbits” is a bricolage of poem fragments, story-telling, graphics, dreams, recollection and recipes. Cooking here has the same fundamental elements as it does in the writing of one Isabel Allende. The novel, if I have to specify a genre, is divided into two parts, which are told from the perspective of a  6-year-old Manda and 46-year-old Manda respectively.

The book of the Armenian author Narine Abgaryan written in Russian is a story that combines fairy tale charm with the sweet smell of childhood memory. It is obvious from the very beginning that the writer knows how to knit a wonderful thread of words. Her language is full of adjectives and simile and she draws strong identity picture based on upbringing, national and regional identity, on family lore and traditions. 

История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева “Палачът груб, до лакти в кръв, не е ли чиновникът с червени ръкавели, който историята пише? Вечно с работа зает.” К . Кадийски. “Площадът на Бастилията ” Аристотел говори за разказа като m y thos . Митът , с генеративните си способности да създава и обяснява света, се родее както с литературата, така и с историята. Но разказът също може да бъде мит, както вторичният мит е литературна фикция и както писането на историята превръща нейни участъци в митологични. Опълченците на Шипка е “правене” на литературен мит, оповаващ се на ars memoriae ( лат. - изкуството на паметта) . Няма да е пресилено, дори да сведем иносказателното патетично внушение на Вазовия цикъл до изповедното Августиново възклицание: “Велика е силата на паметта!”. И за да не се отдалечаваме прекалено - Батак, като частен случай, който като синекдоха може да се отнесе към цялото Априлско въстание, е типичен пример за историческо събитие, превърнало се...

The long-lasting tradition of print has established certain patterns of comprehension. Although literature is still and probably for a long time will be considered high-brow art, it is also a business based on profit and sales. Ever since the Gutenberg press came into being literature started to sell itself to wider and wider circles of people until it gained status of mass product. Literature is commodity. As Pierre Bourdieu asks in The Field of Cultural Production “Who is the true producer of the value of the work – the painter or the dealer, the writer or the publisher, the playwright or the theatre manager?” ( Bourdieu, 76 ). 

My Memories are Vultures They seek a decaying corpse Lying in a lush green field Of forget-me-knots To tear its flesh apart and Build a nest оf sun-dried bones Which would hold white illusions Of my days that are to come My Fancy drinks the corpse’s blood And Grins to ask : “You want some more?” “Yes!”, I scream, “Yes!” “Revive that ugly monstrous flesh And fill the void that held the eye And give the blood back to the heart And color back the death-ful hair.” “Let us dance once more through the endless field, Drink the odor of a cloudless summer, Or naked swim among the soft sun-rays, Until our senses are but scattered dull, ‘Till intoxicated with ecstasy We fall laughing, stupid with happiness.” But Fancy would not have it so, O! The blood dripping off her smile It kills the flowers at her feet.

The Cinderella complex [1] and Ugly Betty The Cinderella story is one of the most popular tales with strong roots in cultures all around the globe. It was adapted and re-told multiple times eventually becoming a productive and even archetypical theme especially in Western culture. The Cinderella story is almost synonymous with the quest of a person to endure injustice and to evolve in a higher society role overcoming the odds. Similar motifs were categorized and analyzed in theory by the Russian formalist Vladimir Propp [2] and his analytical approach proved to be very influential. His work scrutinizes the folk tales and develops a pattern of well organized repeatable structures and motifs. 

I.                   Introduction Unlike Atonement , where at the very beginning the reader encounters an epigraph from Jane Austin that more or less pre-supposes intertextual clues for further reading, On Chesil Beach does not offer such accommodating leading first steps into its highly condensed narrative. Preoccupied with a single event that provides multivalent analyzing points, the dramatic intensity of the whole book is encoded in that condensed way of telling. 

We talk about literature and its essence, trying to capture the inner secret of its Beauty and Truth. Here is a vain attempt to bridge interpretation and creativity.  Villanelle for two Somewhere in Drumcondra two are holding hands Dancing in the orange light of silent streets Nothing of themselves they do demand. Only the sense of midnight pleasure to command To roam the roads and their signs to read Somewhere in Drumcondra two are holding hands. Should they take a left or a right again? It matters least, for of choice they felt all freed. Nothing of themselves they do demand. Rows of moonstruck houses their wary eyes do scan 'To be lost with you' is the essence of the creed. Somewhere in Drumcondra two are holding hands. It is what they do, it is what they can To get entranced in a moment that should fleet. Nothing of themselves they do demand. To walk the streets and the hearts to mend In night's secrecy they sometimes m...

                        The Politics of Vision and Love in Midsummer Night’s dream In an essay on Shakespeare Frank Kermode acknowledges that “the [Shakespeare] conversation must go on somehow, for when there is nothing more to say about the book the book dies, and the parasitical criticism dies with it”. It is this somewhat artificially sustained academic conversation about an author who has been so deeply and intensely studied that breeds into one a slight fit of doubt whether anything new and exciting could be added to the vast volume of Shakespeare criticism. Bearing it in mind, I have decided to let my own close-reading suggest the textual problems that would require interpretation in an attempt to stray away from simply echoing other people’s work. Love is a centralling force in Midsummer Night’s Dream - being the power that is requisite for unity...