История и разказ в Случаят
Джем на Вера
Мутафчиева
“Палачът груб, до лакти в кръв,
не е ли
чиновникът с червени ръкавели,
който историята пише? Вечно с
работа зает.”
К. Кадийски. “Площадът на Бастилията”
Аристотел
говори за разказа като mythos. Митът, с генеративните си способности да създава и
обяснява света, се родее както с литературата, така и с историята. Но разказът
също може да бъде мит, както вторичният мит е литературна фикция и както
писането на историята превръща нейни участъци в митологични. Опълченците на Шипка е “правене” на
литературен мит, оповаващ се на ars memoriae (лат. - изкуството на паметта). Няма да е
пресилено, дори да сведем иносказателното патетично внушение на Вазовия цикъл
до изповедното Августиново възклицание: “Велика е силата на паметта!”. И за да
не се отдалечаваме прекалено - Батак, като частен случай, който като синекдоха
може да се отнесе към цялото Априлско въстание, е типичен пример за историческо
събитие, превърнало се в национален мит.[1]
Случаят Джем е особен хибрид
между литература и история. Един изключително интересен случай, при който
историческият мит се превръща в литературен. “И Клео е муза”, казва Вера
Мутафчиева в есетата си, за да оправдае своята любов към смесване на
литературен и исторически дискурс. На пръв поглед изглежда традиционно върху
един исторически сюжет да се изгради литературно произведение, което да
фикционализира “истината”.
Но Случаят Джем не претендира да
твори литература - той иска да свидетелства. Термин, осиновен от историческата
лексика. Така в книгата се обуславят 13 свидетели, призовани да разкажат историята, чрез
своите показания. Те си спомнят, интерпретират, дават оценки, слагат рамки,
премълчават или преекспонират историята, те я изговарят, украсявайки я със
субективните си позиции. Разказ и история са неразривно свързани, две страни на
една монета. Вера Мутафчиева търси онези проблеми на миналото, които да обяснят
настоящето, издирва онези предпоставки, които да сглобят “големия исторически
рзказ”. Тя издирва фрагментите от историческото, чрез които изгражда
интерпретаторски прочит на миналото и го полага в литературното поле, където
говоренето за маргиналното е всъщност пътят към епицентъра. Запазвайки
афинитета към разказването, Случаят Джем
издига фигурата на поета, за да застане начело на хора от гласове. Личността на
разказвача не само предвожда полифонията на свидетелския разказ, но и затвърждава
размиването на границите между литература и история, за да потвърди доста
по-късната формулировка на Крюгер: “целият свят се състои от мимезис.”
“Огледалото
(speculum) било
любимата средновековна метафора”, твърди Дж. Бурстин в Творците. То е и подходящ катоптричен обект за осветляване на
настоящето, което търси своите причини в миналото. Макар и чрез очвидна фикция,
литературното мислене се опитва да даде обяснение на случващото се, да потърси
механизмите, които са конструирали историческото. Така Вера Мутафчиева
предговаря Случаят Джем с думите:
“някои истини не са нови, не важат само днес - има истини големи и вечни, които
историята непрекъснато илюстрира”. В случая на Джем, османистката прозира
именно подобна истина - началото на
Източния въпрос и “политиката на Изтока и Запада”, “ усилията на Запада да
задържи развитието на европейския Изток, изоставяйки го, дори подлагайки го на
многовековни мъки”. Теза, която систематично и методично намира своите
аргументи в свидетелствата на отдавна мъртвите разказвачи, които обаче са
призовани, за да изкажат една “истинна” позиция, чрез личното си участие в
съдбата на претендента за Баязидовия престол. Защото “извън историческата
фаталност е стояла човешката воля”. Свидетелите са отдавна мъртви и именно това
позволява на историите им да бъдат обогатени с оценки, действията им да се
разглеждат от гледна точка на съдбовността, това позволява и да се изведат
причинно-следствени връзки, на които “разказът в реално време” не е способен.
Така
великият магистър на Ордена “Свети Йоан Йерусалимски”, Д’Обюсон дава пространни
обяснения за интригите, машинациите и схемите, които Джем катализира с появата
си на политическата сцена. Разкривайки най-различните козни, сплетни, тайни и
явни ходове, чрез които се задействат връзките в и извън ордена, той съставя
една хроника, на която спокойно може да завиди авторът на Ватиканът - история и тайни Клаудио Рендина. Магистърът е един от
персонажите, които най-ясно осъзнават угрозата от “присъдата на историята”, но също така и единственият, който успява да се надсмее
над тази присъда с ирония. Д’Обюсон ни отваря очите, така да се каже, за
интереса на Запада да не бърза самоотвержено да се притече на помощ на
загубилия свободата си християнски Изток.
На първо
място е разкриването на пазарни пътища, които преди са преминавали през
Балканите. С премахването на посредника, търговските пазари се изместват на
запад. Съставки, които са били изключителна рядкост, заради скъпата доставка,
все по-често се появяват на тържищата във Венеция, а оттам и на север. Западът
се възмогва икономически. А търговията води след себе си и капитал, който е
добре дошъл за разорените от кръстоносни походи западни владетели. Д’Обюсон
също е пряко заинтересован от финансовата полза от пленничеството на Джем.
Самият той свидетелства, че сключвайки парична сделка с Баязид, продава не само
душата си, не само свободата на султановия брат, но и свободата на християнския
Изток.
Добре
известна истина е, че икономическият възход тегли след себе си и политически
такъв. Великият магистър не се свини да разкаже, че благодарение на Джем,
политиките на Запада успешно си играят с думи - доказателство са всички политически
пратеничества за Джем, които се готвят да го използват като знаме срещу
нашествието на полумесеца, без да се скъпят на средства и ораторско
красноречие. Намерения, толкова дълго и шумно прокламирани и протакани, че така
и не се осъществяват.
В тази
връзка дори фигурата на папата е изведена главно като политическа, в разрез на
изконните религиозни функции, които тя би трябвало да въплътява.
Принцът
Джем се превръща в много притегателен образ за изобразяване. Западът
трансформира неволите на Баязидовия брат в дълбок извор на вдъхновение и
създава с помощта на писатели и поети един легендарен образ, който е по-скоро
литературен, отколкото исторически.
Така
малко парадоксално се оказва, че Джем султан е в основата на икономическия,
политическия и културния прогрес на Западния свят. Огледалото е отразило едно
виртуално минало, гледано през множествеността на погледа.
“Писателят
- един вид Касандра на миналото и настоящето; той казва истини, но никой не му
вярва; празен свидетел на Вечното започване отново”, дефинира Ролан Барт, преди
да предрече смъртта на автора. Именно в тази кръстна роля можем да провидим и
поета Саади, човекът с най-много свидетелства по случая Джем. В началото на
разказа, воден от своите емоционални афекции и запленен от личността на Джем,
той дава тласък на и вярва в предопределението, което желае неговия господар за
султан. Воден от своите поетически фикции, окрилен от творческото си
въображение, Саади мечтае за слава и почести. Тези химери бързо се разсейват,
когато сблъсквайки се с многото неволи и с неразбираемия за него християнски
свят, поетът е покрусен от интригите,
провалите, от пленничеството. Затворът бързо замества поезията с прозаичния
вихър на интригите, разразили се около Джем. При първото съприкосновение с
трубадурската традиция на Запада, Саади и дори Джем се вдъхновяват за
поетическо творчество. Но този порив умира безжалостно, когато осъзнават, че са
се превърнали в марионетки на случая.
За Саади
свободата се превръща във възможност да създава и пее песните си, да разказва
за преживелиците си - още един пример за идеята “как с думи се вършат нещата”.
Биография
и разказ се смесват, за да се получи историята. Такъв е случаят с всички,
призовани да свидетелстват. Защото “постмодернистичните начини на разказване се
стремят към разобличаване на историческото като особена зона на литературно
въображение”, казва Радослав Петкович. Стига да искаме, винаги можем да открием
постмодерното в излезлия през ‘67 година роман на Мутафчиева. Най-вече в отношението към
историята, която без свян е подложена на литературна интерпретация. Една
“критическа история”, през термините на Ницше, където сега-то преценява и
осъжда миналото. История, обговаряна чрез “литературата, която е онова
изкуство, съумяващо да пророкува онова време, когато тя ще е онемяла, съумяваща
и да се ожесточава от собствената си добродетел, и да се влюбва в собственото
си разтваряне, и да ухажва своя край”. (Борхес).
За Саади
може да се говори много. Можем да видим в него проекция на онова, което Оливър
Голдсмит има предвид с “аз сам съм своя герой”, можем да видим в поета и
своеобразен медиатор, един Вергилий, който ни води през миналото, за да ни
запознае с настоящето. Възможно е да обвиним Саади за мистификационната схема
на романа. Само не знам дали ще можем да стигнем толкова далеч и да заключим,
че Саади “всъщност си остава трикстер и заложник на политическия и исторически
заложник Джем - Атанас.”[2]
Страданието
е mot juste (фр. -
точната дума), чрез
която Вера Мутафчиева мотивира
разархивирането на случая Джем. Защото “Джем досега не е разкрит”. Личността
зад случая и легендата, който е превърнат в жертва от историята. На който не е
дадено да свидетелства за своята собствена съдба, който шества през историята
като призрака на едно име. От полубог в началото на романа, Джем се превръща в
тленна обвивка, разплута без одухотворяващата сила на душата. Принцът умира
вътрешно, когато разбира, че не е господар на собствената си съдба, когато е
подвластен на волята на други. Смъртта му е бавна и болезнена, дори отблъскваща.
Екзотичният Зизим, който е консумиран от Запада като вълнуващото друго, така и
не бива разбран от същата тази цивилизация, която се готви да го издигне като
знаме. Културни, религиозни, светогледни различия дълбаят пропастта между Джем
и неговите тъмничари. Поредното твърде актуално звучене на Случаят Джем.
“Само
чрез времето се побеждава времето”, позволяваме си да цитираме още един поет -
Томас Стърнс Елиът в “Четири квартета“, но този път като заключение. Защото
историята е в и извън времето, тя е памет, разказ, свидетелство. Случаят Джем също е история,
но е и разказ, който устоява на предизвикателствата на времето със своите
невралгични, актуални и днес въпроси. В крайна сметка “всичко е човешка
история”.
Библиография:
Бурстин, Даниел
Дж. Творците. Бард. София, 2007.
Камбуров, Д. „Конвертируемостта
на съвременната българска култура, видяна от една литературна камбанария”. Сп.
„Литературата”. год. 2009, кн. 5.
Мутафчиева,
Вера. Случаят Джем. София, 1989.
Рикьор, Пол. Паметта, историята, забравата. Сонм, 2006.
https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova
[1] Когато говори за история, памет, мит в Паметта,
историята,
забравата, Пол Рикьор много емблематично се спира на паметника
като обект на различни възприятия - паметта е избирателна, за едни паметникът е символ за гордост, за самочувствие, за национално достойнство, за други - паметникът е обект
на срам, на потъпкано достойнство. Доказателство за това е репортажът, който
БТВ излъчи тази година по повод трети март - за разликите в разказите в
учебниците по история на българските и турските ученици.Като пример може да се
посочи и позатихналия вече скандал именно около Баташкото клане, където се
повдигна въпросът -
имало ли е или не Баташко клане. За алтернативната гледна точка
- спрялото вече да излиза сп.”Алтера”, бр.
6, 2007.
[2] Пристрастието
на Д. Камбуров да интерпретира Случаят Джем през
агентурното минало на Вера Мутафчиева, мисля намери някакъв отговор от Георги
Гроздев:
http://liternet.bg/publish25/g_grozdev/pametta.htm
Коментари
Публикуване на коментар