Срещата
ми със стихосбирката на Амелия Личева дойде в момент, когато емоционалното
взима преимущество пред рационалното. Това лично говорене рамкира и цялостното
ми възприемане на сборника – субективно, сетивно, изпълнено с емоции. Но не е
ли ролята на лириката именно такава – да споделя усещания, впечатления, които
впрягат езика в неговата ювелирност, за да повлекат читателя в центробежната си
сила?
В
този смисъл аз съм твърде изкушен читател – освен по дирите на породената
емоция, аз търся и скритите препратки, забуленият смисъл, имплицитното. А
„Потребност от рециклиране“ е една амалгама (тази звучна дума се появява в две стихотворения)
от опит, от спомняния, от гласове. Самата вътрешна структура на книгата задава
основните смислови „горещи точки“ на тази ерудирана поезия. Въпреки това една
не пресекваща нишка (като тази на Ариадна) пронизва целостта на стихосбирката –
това е кръстопътят между вчера и днес, между памет и бъдеще, между бъдно и
отминало, между любов и загуба, между изречено и премълчано.
Пресрещането
на противоположности, събирането на привидно несъчетаеми елементи, потребността
от рециклиране, но и нуждата от спомняне, е смисловият център на тази поетична
книга. Още първото стихотворение задава модуса на възприемане: „задушно е“. В
тази сгъстена атмосфера образ и душа се виждат, разпознават се и започват един
танц, „едно последно танго“, което ту ги сближава, ту ги отдалечава. Интересна
е трактовката на голямата тема за тялото, за одухотвореността и за робота. Но през
известно противопоставяне между „смъртта…която произвежда все роботи“ и „тела,
тренирани във близост“ прозира една оптимистична нишка на „тук и сега“.
Най-силно
белязва (поне в моя случай) стихотворението „Лоша наследственост 2“. В него е
казано толкова много за това, че човек е една вселена – поток от „шум и глас“ –
който е единствен по рода си, уникален. И тази лоша наследственост не може да
се предаде, да се закодира в гените, тя е. За мен това стихотворение е
толкова женско, толкова лично. Без да претендира за надмощие, без да морализаторства,
то поставя въпроса за избора – да родиш или не. Това е избор, който много често
се отказва на жената, когато обществото е по-отстъпчиво щом стане дума за отказ
от потомство на мъжа.
Много
от произведенията чертаят връзката между език и наследственост, за ролята на
майчиния език върху формирането ни. Те по-скоро загатват за едно чисто
състояние на езика, което е като „златния век“ – хем химера, хем блян, хем
стремеж за (из)казване отново и отново. Има известна ирония в тези стихове, но
мека, по-скоро „изваяна с любов“. „Урок-(ът) по граматика“, който те ни изнасят
е за красивото в пукнатините, в нащърбеността на езика, който е „свой“.
Стихосбирката
на Амелия Личева не е само духовна география, лириката се разгръща и в
пространството, и във времето. „Крепости срещу страха“ ни показва места из
Европа, които ненадейно открехват врата към миналото, от което изплуват
различни силуети, спомени. „Утре е най-спорната категория“, пък, ни показва едно
утре, което е неуловимо, не-обещано, химерно.
Потребността
от рециклиране, дала заглавието на стихосбирката, е онзи импулс по преработване
на добре познатото старо в живително ново. На лице е желание за отваряне на
място за нови смисли, които не зачеркват напълно вече казаното, а напротив,
синтезират го, осмислят го, пре-правят го. Оттук и оптимистичното звучене на стиховете,
плахият лъх на надежда, че не всичко е загубено.
Коментари
Публикуване на коментар