Историята или по-скоро историите,
които се разплитат в Отивам си е
възвратен глагол (ИК Жанет 45, превод от английски Бистра Андреева), са
завладяващи, емоционални, човешки – с онази универсалност, която сплотява около
болката. Всеки би намерил по нещо, което да припознае като свое в годините тъга
и катарзисни заминавания и връщания, които се оплитат във вълнуващия наратив на
тази книга.
Отивам
си е възвратен глагол разказва за едно семейство, което
губи спойката си и единството, което ги държи заедно. Всеки един от членовете
на фамилията остава сам в търсенето на идентичност и в опита си да преодолее
болката от изоставянето и загубата на бащата. С нотка на носталгия по
патриархалното, а може би в опит да се покажат негативните последствия от
вкарването в предписани роли на поведение, Куеку Саи – бащата, умира спомняйки
си своите провали и решението, което съсипва семейството и живота му. Децата
му, всеки със своята болка от отчуждилия се баща, се опитва отчаяно да се
впише, но се сблъсква с проблемите, които съпътстват всяко второ поколение
емигранти – чувството да си по средата, да не принадлежиш истински на „тук“
(новата родина) и на „там“ (където са корените ти). Психологическите портрети
на героите са убедителни, но на моменти преливат един в друг и децата, всяко от
които борещо се за собствена идентичност, започват да изразяват едни и същи
мисли, страхове и копнежи. Макар и представена със своя история за миналото и
спомняща си общите съпружески изживявания, майката, Фола, е оставена някак „безмълвна“
в изживяването на най-разтърсващия момент – този на изоставянето.
Първоначалните реакции
към книгата, хвалбите и суперлативите, които я придърпват на преден план в
читателското полезрение, са закономерни. Романът на Селаси (родом от Гана, но
понастоящем космополит или по нейния собствен термин – „афрополит“[1]) оставя белег, прави
впечатление. Сравненията със Зейди Смит също са основателни, когато говорим за
въздействащото слово, за умението да хванеш читателя за гушата и да прозреш
толкова надълбоко, че да го водиш до края. Освен стилово, двете писателки се
доближават и по темите в дебютните си романи – за принадлежността, за чувството
за загуба и за загубването, и още много.
Живото слово, дълбочината
на проблемите, тяхната актуалност компенсират някои „прекалености“ и объркващи
повторения. Но писането е процес, в който неизменно има обогатяване,
усъвършенстване. Не бива да отъждествяваме авторовия талант само с едно произведение,
а в процеса на израстването и обогатяването му.
По думите на писателката
българското заглавие на романа ѝ е най-сполучливото до сега. Наистина дълбоко
философското заложено в заминаването като връщане към себе си, изразено чрез граматична
категория е може би най-успешно реторичното в тази творба.
https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova
Коментари
Публикуване на коментар