Пропускане към основното съдържание

„Орехови двори“ – епосът на Миленко Йергович

За книгата на Миленко Йергович „Орехови двори“ разбрах на една конференция на Факултета по славянски филологии към СУ. Заинтригува ме заглавието, което ми се стори поетично и отпращащо към приказно-вълшебното. Така книгата влезе в списъка ми за четене. Трябваше да минат няколко години обаче, за да успея да стигна до нея.

Когато започнах да чета романа, ми се стори, че съм объркала книгата, защото началото не вещаеше романтичните нотки, подети от заглавието. Във финалите изречения всичко доби значение и смисълът се „окръгли“, т.е. Йергович е успял да направи това, за което много романисти си мечтаят: да разкаже една История, с всички разклоняващи се разкази, за да се върне в началната точка – а именно раждането.
Струва ми се, че желанието да разкажеш раните на историята през дните на обикновените хора, които я изживяват, е балкански импулс, грандиозен и общ порив на родените на този противоречив полуостров, които се стремят да осъзнаят големите трагедии, белязали географската област. Във всяка една национална литература можем да открием такъв стремеж. Йергович обаче не се свени да бъде циничен, да покаже грозотата на човешката природа в цялата ѝ пошлост, дребнавост и осакатеност. По страниците на „Орехови двори“ има алчност, похот, жестокост, отчуждение, омраза, но и любов, състрадание, принципи. Въобще комплексността на човешкото е изваяна с думи, така както старият майстор на дърво измайсторява миниатюрен космос от орехова дървесина за малката Регина.
Впечатляващ е подходът на Йергович да поведе читателя на едно пътешествие, което рачешки се движи назад и назад във времето, за да обхване един почти сто-годишен живот. Тъкмо, когато си мислим, че повествованието се изгубва в тази върволица от исторически трагедии, бесове, войни и ужаси, Йергович умело ни насочва в коловоза на своя разказ и не позволява да изгубим пътя в разклонението на малките разкази, които съставят големия текст.

„Орехови двори“ не претендира да бъде изчерпателна история и разказвачът нееднократно ни предупреждава, че едва ли някога ще ни се даде да разберем едно или друго. Това е съвсем закономерно в живота на всеки човек – никога не знаем всичко. В същото време книгата ще се хареса на онези читатели, които ценят богатия, фактологичен разказ.


Като част от тази разкъсвана от противоречия земя, Балканите, ние можем да съпреживеем разказаното, затова препоръчвам книгата на Миленко Йергович. За мен лично се оказа голям плюс това, че голяма част от действието се развива в Дубровник и можех да усетя съвсем лекия дъх на море от страниците на книгата. А какво по-хубаво от това, книга да те пренесе в чужда страна и далечен град?

https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova

Коментари

Популярни публикации от този блог

Social expectations and individual anxieties concerning sex and sexual stereotypes in Ian McEwan’s On Chesil Beach

I.                   Introduction Unlike Atonement , where at the very beginning the reader encounters an epigraph from Jane Austin that more or less pre-supposes intertextual clues for further reading, On Chesil Beach does not offer such accommodating leading first steps into its highly condensed narrative. Preoccupied with a single event that provides multivalent analyzing points, the dramatic intensity of the whole book is encoded in that condensed way of telling. 

История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева

История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева “Палачът груб, до лакти в кръв, не е ли чиновникът с червени ръкавели, който историята пише? Вечно с работа зает.” К . Кадийски. “Площадът на Бастилията ” Аристотел говори за разказа като m y thos . Митът , с генеративните си способности да създава и обяснява света, се родее както с литературата, така и с историята. Но разказът също може да бъде мит, както вторичният мит е литературна фикция и както писането на историята превръща нейни участъци в митологични. Опълченците на Шипка е “правене” на литературен мит, оповаващ се на ars memoriae ( лат. - изкуството на паметта) . Няма да е пресилено, дори да сведем иносказателното патетично внушение на Вазовия цикъл до изповедното Августиново възклицание: “Велика е силата на паметта!”. И за да не се отдалечаваме прекалено - Батак, като частен случай, който като синекдоха може да се отнесе към цялото Априлско въстание, е типичен пример за историческо събитие, превърнало се

Амелия Личева, „Потребност от рециклиране“, София: „Лексикон“, 2021

Срещата ми със стихосбирката на Амелия Личева дойде в момент, когато емоционалното взима преимущество пред рационалното. Това лично говорене рамкира и цялостното ми възприемане на сборника – субективно, сетивно, изпълнено с емоции. Но не е ли ролята на лириката именно такава – да споделя усещания, впечатления, които впрягат езика в неговата ювелирност, за да повлекат читателя в центробежната си сила? В този смисъл аз съм твърде изкушен читател – освен по дирите на породената емоция, аз търся и скритите препратки, забуленият смисъл, имплицитното. А „Потребност от рециклиране“ е една амалгама (тази звучна дума се появява в две стихотворения) от опит, от спомняния, от гласове. Самата вътрешна структура на книгата задава основните смислови „горещи точки“ на тази ерудирана поезия. Въпреки това една не пресекваща нишка (като тази на Ариадна) пронизва целостта на стихосбирката – това е кръстопътят между вчера и днес, между памет и бъдеще, между бъдно и отминало, между любов и загуба, между