„Черна
светлина“, Галин Никифоров. София, Сиела, 2022.
За някои писатели сме свикнали да говорим
за впечатляващи първи изречения. Та кой не е цитирал знаменателните първи думи
от "Ана Каренина" или "Сто години самота"? Ала за Галин
Никифоров можем да кажем, че е усъвършенствал заключителните си слова.
Независимо колко впечатлени сме от цялостното изпълнение в един негов роман -
дотолкова, че да се възхищаваме на професионализма, който внася в писателското поприще
- не можем да не започнем със силата на последните му изречения.
Парадоксално, нали?
Но за "Черна светлина" не е
достатъчно да се каже, че е добре написан роман - всички книги на Галин
Никифоров (които аз съм чела) са такива. От идеята "ядро", която се
разгръща в повествованието със своите релации към общовалидни човешки емоции до
самото техне на текста, Никифоров доказва с всеки следващ роман, че надгражда и
надскача себе си. Често хората се бъркат за дълбинния смисъл и посланията на
романите му, заради почти пастишните криминални обертонове в текстовете му.
Всъщност всяка от книгите му, всяка самобитна по своему, разработва проблем,
който хем е личен, хем е надличен, надскача пределите на интимното, за да се
прелее в социалното и да кулминира в човешкото.
"Черна светлина" е пример за
това. Ако всяка загуба на живот е лична болка и мъка, то тя е и вълна в
гладката повърхност на живота въобще. Защото ни белязва, променя орбитата ни и
ни кара да видим себе си през вината. В крайна сметка разбираме дали сме
способни да постигнем прошката, да видим отвъд собствената си болка, за да
споделим болката на някой друг.
Романът "Черна светлина"
преднамерено играе със светлината. От привидния оксиморон на заглавието - по
думите на Антон Телалов - алюзия за човешката душа, до пречупването на
светогледната точка - истината в обърнатия образ на камерата. Освен това
героите, всеки от които обитава своя собствен мрак, виждат и намират своята
светлина през поредица от светлосенки, пречупени в сълзи образи или огледалото
на думите.
Освен играта със светлината, доказателство
за начина, по който Галин Никифоров може да се нареди сред имената не само на
големи български, но и европейски писатели, е и интертекстуалността, играта с
други произведения. Не е никак случайно, че изкарващият прехраната си с писане
Антон има памет за словото, а и въобще за художествените медиуми - кино,
литература, визуални изкуства. Не е съвпадение и че в разгръщането на историята
му - тези други текстове и форми изплуват на повърхността - те оформят човека,
възпитават мирогледа му и в крайна сметка предопределят действията му.
От излизането на романа се говори много за
мъжкия емоционален портрет, заложен в текста. За мен като читател, това е само
основата, от която се е получила история за любовта, за жертването, за новото
начало, която не е "мъжка", а човешка. "Черна светлина"
постига и нещо много важно за мен като феминистка - влага теми като
майчинството на средна възраст, кърменето като приобщаване на новороденото в
света на майката и т.н.. Макар и да не са централни, тези теми имат своя отзвук
в "мъжкия" свят.
Понеже обещах да говоря за силата на
последните думи, ето ги и тях: „И започва да чака“. Всеки роман, който обещава
започване, е вече свършил най-важната си работа – да накара читателя да задава
своите въпроси, да се връща към историята отново и отново, да заживее с героите
и техните болки.
Като финал ще кажа следното – ако обичате
истории за смисъла на живота (които се отличават с философска дълбочина, защото
и при Елиф Шафак има от персийския поет Руми, но разликата е направо
гигантска), то тогава подхванете „Черна светлина“ на Галин Никифоров.
Коментари
Публикуване на коментар