Пропускане към основното съдържание

„Времеубежище“, Георги Господинов

Изображение
От RalitsaL


ИК „Жанет 45“, 2020г.

Новата книга на Георги Господинов дойде в най-подходящия личен, а и социален момент. Много от нас преживяват времето на пандемия като компенсират изолация с пътувания в спомените – за онази лятна почивка миналата година, за градската разходка през есента, за излетите в планината и т.н. Всички ние, затворени по домовете си, се впуснахме в миналото като убежище, където отново можем да изживеем щастливите мигове от живота си.

Но книгата на Господинов не проиграва само възможността да пътуваме през страниците на книгите към онези места или времена, които никога не са били наши или пък които чувстваме изконно наши, но отдавна загубени. „Времеубежище“ гради (анти)утопичната възможност за целенасочено, повсеместно връщане назад – към младостта, към носталгията на миналото, което неизменно е идеализирано от гледище на настоящето. Защо? Защото това е отчаян жест срещу носталгията, борба срещу времето, което ни обрича на старост, забрава и изчезване. Този копнеж по връщане на миналото, с всички атрибути, с които то ни е познато и свидно, е копнеж по връщане към изначалното – към утробата, защото е и начин да рестартираме живота си.

„Времеубежище“ умело „играе“ с различните пластове време и също така прецизно оголва като несъстоятелно клишето за „общото бъдеще“. То е непостижимо, именно защото миналото не може да бъде общо – различията са твърде много и твърде осезаеми. Митът за обединена Европа се разпада на всеки от ъглите в лабиринта на миналото.

Господинов за пореден път разказва за кризите в човешкото, за тъгите у човека. В този смисъл новият му роман е и „стар“ роман, защото се вписва в звученето на останалите му произведения. Въпреки това на читателя отново му се налага да преживее „случването“ на книгата, а и да стане част от „случващото се“. Никой не може да чете „Времеубежище“ от дистанция, защото убежищата вътре са и наши убежища. Човек винаги живее в миналото, защото има съзнание за себе си и личността си чрез познанието от опита, от преживяното, от онова, което вече е било.  

„Времеубежище“ се чете на един дъх, макар че след това остава в съзнанието с дни. Нужно е време, за да се осмислят капаните на времето, а и както другаде, този текст на Господинов отново разколебава самата идея за време. Убежище ли е времето или всъщност е лъже-убежище?

https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova
Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Social expectations and individual anxieties concerning sex and sexual stereotypes in Ian McEwan’s On Chesil Beach

От RalitsaL
I.                   Introduction Unlike Atonement , where at the very beginning the reader encounters an epigraph from Jane Austin that more or less pre-supposes intertextual clues for further reading, On Chesil Beach does not offer such accommodating leading first steps into its highly condensed narrative. Preoccupied with a single event that provides multivalent analyzing points, the dramatic intensity of the whole book is encoded in that condensed way of telling. 
Публикуване на коментар
Прочетете още

История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева

От RalitsaL
История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева “Палачът груб, до лакти в кръв, не е ли чиновникът с червени ръкавели, който историята пише? Вечно с работа зает.” К . Кадийски. “Площадът на Бастилията ” Аристотел говори за разказа като m y thos . Митът , с генеративните си способности да създава и обяснява света, се родее както с литературата, така и с историята. Но разказът също може да бъде мит, както вторичният мит е литературна фикция и както писането на историята превръща нейни участъци в митологични. Опълченците на Шипка е “правене” на литературен мит, оповаващ се на ars memoriae ( лат. - изкуството на паметта) . Няма да е пресилено, дори да сведем иносказателното патетично внушение на Вазовия цикъл до изповедното Августиново възклицание: “Велика е силата на паметта!”. И за да не се отдалечаваме прекалено - Батак, като частен случай, който като синекдоха може да се отнесе към цялото Априлско въстание, е типичен пример за историческо събитие, превърнало се...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Robert Frost - fire and ice in verse

От RalitsaL
Some say Robert Frost is one of the most significant poets in modern American literature. Some critics push him in the margins of American literature. In a sense, Frost stands at the crossroads of nineteenth-century American poetry and modernism. He is either modernist but never innovator or his poetry is traditional but in original way. One of the most popular of his poems and usually anthologized is called “Fire and Ice”. The poem was originally published in December 1920 in Harper’s Magazine. And then added into Pulitzer prize winner poetry book New Hampshire. Simple as a theme, mirror like in verse and thought to be inspired by Dante’s Inferno, this poem may as well be read as subjective piece of art inspired by popular theory at that time that regards the end of the world. The main focus is in the emotional aspect of the poem, which makes “Fire and Ice” all time classic and highly preferable piece to read. In the very beginning of the poem a conflict is stated, a conflict ...
Публикуване на коментар
Прочетете още