Знамена и ключове

„Понякога си мисля, че ако се взирам много силно, ще мога да погледна в миналото.“

„Умни деца“, Анджела Картър, пр. Ангел Игов

 

„Той е огромното хранилище за време, за изхвърлените времена на всички мъже и жени, живели, работили, сънували и умрели на улиците, които растат като своенравно органично нещо, разгръщат се като листенцата на потънала в кал роза и все пак тъй напълно им липсва мимолетност, че запазват миналото на случайни пластове…“

„Адските машини за желания на доктор Хофман“, А. Картър, пр. Ангел Игов

 

Изследването на писателя и преводач Ангел Игов „Знамена и ключове: поетика на епиграфа“, изд. Жанет 45“, 2022, начева не без известна „игра“ със знаковостта на изследвания „обект“ – през личното четене на епиграфа и първия досег с неговата двойнственост. Така въведението на Ангел Игов снабдява читателя с два подстъпа към изследването: а) епиграфът като практика, медиираща между два текста и б) читателската перцепция на тази практика. Две стратегии, които в една или друга степен намират своята обосновка и в методологията на текста.

Още в началните редове на изследването се казва:

„…епиграфът се намира именно там, между два отделни текста, и прокарва неочаквана връзка между тях…“ (Игов 2022: 5)

По аналогия с този цитат, можем да кажем, че изследването на Ангел Игов също се намира в междината между два текстови корпуса – на цитираната в епиграфа литература (която сочи не само към конкретен текст, но и придърпва цяла камара контексти) и този на цитиращото произведение (което също неминуемо се полага в национални, социални и други граници). Затова и практически първопроходно в интердисциплинарния си и систематичен характер е изследването в главата „Епиграфът в българската литература: специфики и тенденции“. Пресрещането, което очертахме, тук се синтезира в редица работни хипотези, чието разплитане върви както през традицията, така и в откриването на неизследвани възможности. Как работи цитатът от Рембо в рамките на българския символистичен поезис – като знаме или ключ? Какви изненадващи епиграфи се появяват в български текстове? Фриволна или целенасочена е употребата им? Това са само една дребна част от въпросите, които изследването поставя.

Ала преди текстът да се съсредоточи върху епиграфът в българската литература, то трасира историческият път на мотото (тук се възползвам от уточненото под линия използване на „мото“ като синоним на „епиграф“ като необходимост от гледна точка на това да се избегнат повторенията) в контекста на английската литературна традиция. За мен, като изкушен читател на готическа и романтическа литература, това са и едни от най-интересните страници на книгата. До този момент не си бях дала сметка за изследователския потенциал на използваните например от Ан Радклиф цитати от произведения на Шекспир.

„Близкото четене“ не изчерпва потенциала на поетиката на епиграфа и това е и една от причините, които правят изследването на Ангел Игов ценен изследователски текст. Разглеждането на мотото като ключ или знаме цели освен терминологична прецизност в систематизирането на изследвания материал, така и проникновеност в употребата на литературоведски методи, за да се осветли „амбивалентното състояние“ на епиграфа.

Вместо заключение Ангел Игов очертава възможни бъдещи подстъпи към изследването на епиграфа като запазва лаконичния и стегнат изказ от встъплението. За мен като читател е любопитно дали в хода на писане на някоя от редакциите на ръкописа не са стояли епиграфи, и дали тяхната липса във финалния текст е знаменателно или ключово?

https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova