Габриел
Гарсия Маркес
Превод:
Румен Стоянов
Чела
съм много книги, но тази е първата, която оставя впечатлението у мен, че
първото и последното изречение са запомнящи се, издълбани във времето слова,
които преповтаряни, имат почти тайнствена сила. Това впечатление се поражда и от
търсената цикличност между началото и края, които затварят кръговото протичане
на стоте години самота, в които семейство Буендия е обречено да живее и умре. Въобще
цялото изложение натрапчиво вдъхва усещането за безвремие, за повторяемост, за
тук и сега и нищо отвъд, за преплитането на време-пространството, където
времето е случващо се и случващото се определя времето. Героите в романа, с
безкрайно повтарящите се имена, се заместват един друг и правят нещата, които
техните съименници са правили или пък нарочно се разбъркват[1], за да объркат четящия и
да го вмъкнат в съновидението – определението, което най-добре описва света в
романа.
Не
случайно някои издания на романа включват родословно дърво, което да ориентира
по-лесно читателя в омешания свят на семейството, основало градчето Макондо. Дали
нарочно, или не, но новото българско издание не илюстрира кой кой е, но пък
предвидливо оставя празни листи, за да може, ако желае, читателят да открие
самостоятелно загадката на свитъците пергамент.
Стоте
години също са условна времева категория, която по-скоро окръгля не-времето в
романа, отколкото да измерва някаква хронологичност. За мен историята на
Буендия е история на човешкия род, който крачи към своята гибел, първо забравяйки
пълнотата на митичното безвремие, после вклинявайки се във времето извън
обетованото и познавайки смъртта. Израждането също носи своята минотавърска
дамга върху рода, първия род. Най-големият страх на братовчедите-патриарси е
наказанието върху годността на потомството, заради кръвосмесителната им любов.
В
края на романа, лелята и племенникът, които най-много приличат на своите
прародители – Урсула и Хосе Аркадио - изпълняват пророчеството на детето със свинска
опашка, което слага край на рода. Макондо е изличено от земята. Неговите способни
на кръвосмешение и братоубийство деца – също.
„Сто
години самота“ е невъобразимо прекрасна метафора, чиято актуалност е стряскащо
солидарна със съвремието ни. Дали е случайност, че книгата със заряд на
пророчество отново се появява у нас, за да попадне в ръцете на друго едно (изгубено?
погубено?) поколение?
[1] Анджела Картър се учи добре от
Маркес. Приключенията на Дезидерио в „Адските машини за желания“ доближават
безвремието и чудатостта на митичното Макондо. В „Мъдри деца“ поколенията
близнаци и двойници пък играят същата роля като оплетеното родословие на
Аурелиановци и Хосе Аркадиовци.
Коментари
Публикуване на коментар