Пропускане към основното съдържание

„Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов

Изображение
От RalitsaL


Сиела, 2018

 

Дълго отлагах прочитането на „Когато капят кестените“ заради преувеличените определения „модерна класика“, които съпътстваха книгата с издаването ѝ. Но понеже не съдя нито една книга по корицата, се захванах и с тази.

Очевидно авторът (за когото, признавам си, не знам нищо) е повлиян от силната литературна традиция, не само българска, но и световна и за това свидетелстват пластовете на „литературни“ наслагвания в романа. Имаме вплитане на различни техники на разказване, две исторически линии на случване, подстъпи към други романи и други светове – сънят, смъртта, лудостта, страданието.

В крайна сметка романът не оставя чувство за модерна класика след като последните петдесетина страници мъчат читателя a la „Престъпление и наказание“. Въобще причинно-следствената връзка между събитията, там, където тя трябва да съществува, вместо да се губи в магически реализъм, е хлабава, когато трябва да се обясни най-значещият акт на Никола – убийството на Тасев. Ако Никола пише роман за баща си в романа на Коспартов, то ни веднъж никой от героите, запознати с вината на Тасев, не я разказва на Никола. Тогава откъде той научава, за да отмъсти?

Опитът на романиста да покаже своите герои като марионетки, бива слабо подплътен от факта, че техните действия не винаги са смислени в хода на романа. Симеон Димитров става агент на ДС, за да донася на Тасев за Никола, но в следващия момент е произведен в милионер на прехода. Въобще „направата“ на романа е много механична, много явна. Дори писането на роман в романа е по-скоро казано с повтарянето на последното изречение, отколкото показано в случването му.

Романовото действие се гради върху историята на Димо Костурков и репресиите с идването на комунистическия режим. Но тази история е подобна на други, които са разказани по-добре – да вземем една Теодора Димова и „Поразените“, който беше отличен с „13 века България“. Което ще рече, че само потресаващата история не е гарант за успех, а как бива разказана тя.

В „Когато капят кестените“ меланхоличното повторение на все същия рефрен за сближаване и приемственост между баща и син – Париж, когато капят кестените, в един момент втръсва на читателя, който е разбрал и символната и явната връзка на фразата и да, подсетен е, че чете точно този роман, точно в този момент. Алитерацията също спомага за „успеха“ на заглавието.

За съжаление при мен този успех не сработи. Не бих препоръчала книгата. Пиша това ревю, само за да я „изчистя от системата си“ и да се захвана със следващата книга.

 

https://www.researchgate.net/profile/Ralica_Luckanova
Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Social expectations and individual anxieties concerning sex and sexual stereotypes in Ian McEwan’s On Chesil Beach

От RalitsaL
I.                   Introduction Unlike Atonement , where at the very beginning the reader encounters an epigraph from Jane Austin that more or less pre-supposes intertextual clues for further reading, On Chesil Beach does not offer such accommodating leading first steps into its highly condensed narrative. Preoccupied with a single event that provides multivalent analyzing points, the dramatic intensity of the whole book is encoded in that condensed way of telling. 
Публикуване на коментар
Прочетете още

История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева

От RalitsaL
История и разказ в Случаят Джем на Вера Мутафчиева “Палачът груб, до лакти в кръв, не е ли чиновникът с червени ръкавели, който историята пише? Вечно с работа зает.” К . Кадийски. “Площадът на Бастилията ” Аристотел говори за разказа като m y thos . Митът , с генеративните си способности да създава и обяснява света, се родее както с литературата, така и с историята. Но разказът също може да бъде мит, както вторичният мит е литературна фикция и както писането на историята превръща нейни участъци в митологични. Опълченците на Шипка е “правене” на литературен мит, оповаващ се на ars memoriae ( лат. - изкуството на паметта) . Няма да е пресилено, дори да сведем иносказателното патетично внушение на Вазовия цикъл до изповедното Августиново възклицание: “Велика е силата на паметта!”. И за да не се отдалечаваме прекалено - Батак, като частен случай, който като синекдоха може да се отнесе към цялото Априлско въстание, е типичен пример за историческо събитие, превърнало се...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Robert Frost - fire and ice in verse

От RalitsaL
Some say Robert Frost is one of the most significant poets in modern American literature. Some critics push him in the margins of American literature. In a sense, Frost stands at the crossroads of nineteenth-century American poetry and modernism. He is either modernist but never innovator or his poetry is traditional but in original way. One of the most popular of his poems and usually anthologized is called “Fire and Ice”. The poem was originally published in December 1920 in Harper’s Magazine. And then added into Pulitzer prize winner poetry book New Hampshire. Simple as a theme, mirror like in verse and thought to be inspired by Dante’s Inferno, this poem may as well be read as subjective piece of art inspired by popular theory at that time that regards the end of the world. The main focus is in the emotional aspect of the poem, which makes “Fire and Ice” all time classic and highly preferable piece to read. In the very beginning of the poem a conflict is stated, a conflict ...
Публикуване на коментар
Прочетете още