"Бог
с машина. Изваждане на човека (от Романтизма до трансхуманизма)" изд. „Versus“, 2022г. на Миглена Николчина не е книга, а
тяло (corpus), "съшито" от три книги (всяка от които съставена от
различни части), които изследват напрегнатата (взаимо)връзка между човека и
автомата (машината, робота, изкуствения интелект) през философска,
литературоведска, филмова гледна точка. Метафората за "сглобяването"
съвсем не е случайна, тя е препратка към "Франкенщайн" на Мери Шели и
по-специално към прочита на Чудовището, предложен от Николчина в изследването
"Митът за Прометей". Поставяйки "мита" на Шели в основата
на романтическото търсене на божественото у човека, Николчина разгръща това
търсене и тук, в това изследване, което е плод на десетилетия работа.
Но
идеята за проект, който да увенчае такъв дългогодишен труд също отпраща към
амбицията на Франкенщайн - с голям мащаб, отразяващ тенденции от втората
половина на XX
век, съсредоточен върху един проблем - изваждането на човека.
Подобно
на Мери Шели Николчина вижда светлина насред "смъртта" на всичко,
което човекът е. Но за разлика от диадата творец-създание, върху която се гради
"Франкенщайн", "изваждането на човека" е положено в
четириъгълника човек, животно, бог, машина. В геометрията на това битие човекът
винаги е бил в оптиката на подобието и/или различието. В анализа на Николчина
неговото (нейното) изваждане е мислено не като минусова операция, а напротив -
като резултат, крайна точка, (по)стигане.
Един
лайтмотив пронизва всички части на това тяло-изследване, а именно идеята за
бунта - да бъдеш значи да се бунтуваш. В този бунт е заложено надмогването -
преодоляването на ограничението (природно, социално, културно). Бунтуват се
всички: създания, машини, Маска, за да бъдат (като) човек(а). И макар идеята за
изкуственото същество никак да не е нова, както ни припомня Николчина, връщайки
ни към неологизма на Данте transhumanar, днес повече от всякога проблемът за
човека и машината търси своя deus ex machina.
Първата
книга в корпуса на това изследване - "Човекът-утопия" - е идейният
център на "Бог с машина". Тя е и най-оптимистичната откъм
хуманистичния проект. Останалите две части наслагват, избистрят, развиват
темите, заложени в тази първа част. Макар и авторката да твърди, че към това
изследване има много входни точки, много възможности за начеване,
последователното четене не само позволява на читателя да "види"
хронологията на идеите, но и да вникне в тяхната еволюция.
Многократното
връщане към "Маска" на Станислав Лем само по себе си е
"вкарване" в сложната идейна структура на това тяло-изследване, което
начева с алюзия за Вавилонската библиотека. За да се реем из рафтовете на тази
комплексна структура, ние, читателите, сме винаги насочвани от това (за)връщане
към (само)осъзнаващата се машина.
Разговорът
за пола и майчинството е майсторски вплетен в тъканта на разнищвания проблем,
като за пореден път изважда на показ един очевиден парадокс – за да се
(об)говори човешкото, е нужно да се говори за опакото, за различното, за другото.
Тук формулировките на Юлия Кръстева за абектното и за майчинството са
използвани от Николчина, за да илюстрира тенденцията науката да изземе
утробата. Въпреки това (анти)утопичните сценарии за роботи продължават да
желаят естественото зачатие, да виждат машината-майка като родителка на ново
човечество.
Изследването
„Бог с машина. Изваждането на човека“ започва като поетически опит върху
човека-утопия, преминава през философската оптика на човешкото, за да завърши с
разширен епилог, който отваря и бъдещи перспективи за развитие на темите,
заложени в тялото-изследване. Макар да не можем да изброим достойнствата на
цялата книга в този скромен текст, струва ми се, че е важно да изтъкнем едно на
финала: чувството за диалогичност, за разговор с читателя, което задава и
перспективата за рефлектиране, за говорене. Както каза и Камелия Спасова при
официалното представяне на тялото-изследване, за тази книга предстои да се
говори.
Коментари
Публикуване на коментар